Николас се надяваше да е така, защото докато убиваше скуката с неуморна работа на борда на „Хищник“, умът му се отнасяше все повече в сладки копнежи как отново ще се събере с Абигейл. Неприятният спомен с убийството на Рендър продължаваше понякога да му се натрапва и колкото и да беше уморен, все още не можеше да се отърси от онова усещане за сабята, пробиваща корема на Рендър. Дори когато се упражняваше с Марк, Хари или Гуда на клатещата се палуба, си представяше онзи мек тласък, в който острието промушва чуждата плът, вместо кънтежа от сблъсъка на оръжията. А от мисълта за кръвта и последващата смърт му призляваше.
Беше разговарял за това с Хари и Гуда, но никой от двамата не можеше да му помогне да се отърве от гузното чувство за вина. Колкото и да се стараеше Николас да оправдае пред себе си убийството на Рендър, колкото и да си повтаряше, че този човек все пак бе убил стринка му и бе съсипал живота на стотици хора, и че заради него едно чудесно, процъфтяващо градче се бе превърнало в жалка купчина развалини, не можеше да се убеди, че е постъпил правилно.
Но проявяваше достатъчно благоразумие, за да не повдига този въпрос пред Марк. Как можеше да изрази точно пред него съжалението си, че е убил човека, отнел живота на родната му майка и отвлякъл сестра му?
И освен това Николас не бе споделил все още с никого най-големия си страх: това, че не е сигурен дали ще може да си наложи да извърши убийство отново, ако потрябва.
Бриза излезе на палубата и Николас неволно се усмихна. Момичето бе съвсем различно от всички, които познаваше, и видът й страшно го развеселяваше. По някакъв начин тя му напомняше за „чичо Джеймс“, един от съветниците на краля в Риланон и бивш спътник на баща му. Сега Джеймс беше барон от кралския двор и редовно посещаваше Крондор със съпругата и децата си. Нещо диво и много дръзко се криеше в него и Николас беше слушал разкази, че като момче Джеймс се подвизавал като уличен крадец в Крондор. У Бриза също се долавяше някаква дивост, макар да не беше скрита така дълбоко под повърхността. И тази дивост избликваше с тревожна настойчивост всеки път, когато момичето се окажеше край Марк.
Николас и Хари се спогледаха и принцът видя, че приятелят му се ухили широко, когато момичето закрачи към тях, приковало очи в Марк. По съвсем непонятни причини Бриза явно си беше харесала обикновено киселия и мрачен син на херцога. Най-малкото я забавляваше да го дразни по всякакъв повод, а понякога Николас дори не беше сигурен дали подканите й са само заядливи закачки, защото поведението й често ставаше направо скандално. Иначе с моряците Бриза се държеше съвсем свойски, защото макар да беше жена и някои от мъжете да вярваха в старото суеверие, свързано с жените на кораб, тя не отстъпваше на най-добрите от тях в ругатните, катереше се по такелажа като маймунка и ръсеше най-мръсните шеги от всички на борда. Макар Амос отначало да се страхуваше, че някои от по-младите моряци може да се опитат да се възползват от присъствието й на борда, предизвиквайки с това конфликти сред екипажа, тревогата му се оказа неоснователна. Крехкото девойче с рошавата коса и големи очи беше успяло да превърне почти цялата компания на кораба в нещо като свои батковци, всеки от които с радост щеше да пребие този, който дръзнеше да посегне да насили тяхната Бриза. И всички с най-голямо удоволствие гледаха как тя кара Марк да си пуска боята.
Този път тя се приближи до стоящия с примирено изражение Марк и подхвърли:
— Здрасти, хубавецо. Искаш ли да слезем долу да те науча на някои работи?
Марк поклати глава, моментално се изчерви и отвърна:
— Не. Но наистина трябва да сляза долу. Още не съм обядвал. — Тя направи крачка след него, но той добави през рамо: — Сам! — Момичето се нацупи, а Николас и Хари изгледаха ухилено как Марк се маха от палубата.
— Защо го дразниш така? — каза Хари.
Момичето сви рамене и отвърна:
— Ох, ами нали трябва да правя нещо. Иначе тук е толкова скучно. Освен това в него има нещо, което ми допада. Мисля, че изобщо няма чувство за хумор. Това е цяло предизвикателство.
Николас се смяташе за щастливец, че се е спряла точно на Марк вместо на него например. Дори изпитваше известно съчувствие към братовчед си: уличното момиче от Фрийпорт беше същинска природна стихия. Изгледа я и си призна, че е хубава, макар и по някакъв хлапашки, предизвикателен начин. Няколко дни след началото на пътуването бе решил, че опърпаното й облекло и мърлявата й външност са по-скоро нарочно търсени, отколкото плод на безгрижие. Да си хубаво момиче в град като Фрийпорт само по себе си беше опасно, но да си нямаш закрилник беше открита покана да те насилят и подчинят на прищевките си. А с това безформено облекло и с мръсотията си Бриза изобщо не изглеждаше съблазнителна и лесно можеше да мине за момче.