— Нещо за момичетата? — попита Николас.
— Само слухове. Отделили ги от останалите пленници още когато корабът отплавал, така че е сигурен, че са на борда, но оттогава не ги е виждал. Твърди, че един от моряците споменал, че ги държали в по-добро помещение заради ранга им, но не е сигурен.
— Ще ги настигнем ли преди да стигнат пристанището си, адмирале? — попита Марк.
— Освен ако не сме по-близо до сушата, отколкото си мисля, ще ги настигнем — каза Амос. — Цветът на водата тук е различен; дълбоко е. — Погледна небето и добави: — Но нямам никаква представа къде сме; звездите са разположени по непознат за мен начин. Някои от познатите ни се скриха миналия месец зад северния хоризонт, а се появиха нови по южното небе. Ако добре си спомням онази карта, смятам, че имаме още доста път.
— Наистина дълъг път — отбеляза Марк.
— Почти четири месеца от Крондор до северния бряг на онзи континент на картата, по моя преценка. От Фрийпорт плаваме вече над два месеца и смятам, че от сушата все още ни делят поне две седмици — каза Амос и поклати глава. — Стига Антъни да е прав за курса им. — Втренчи се в палубата, сякаш можеше да види болния от Карс през дъските и добави: — Е, Хокинс долу поне доказва, че Антъни все пак разбира нещо от магия.
— Трудно ли ще ни е да се върнем? — попита Николас.
— Мога да проследя точно курса ни обратно, стига ветровете да позволят — отвърна Амос. — Всяка вечер записвам посоката и скоростта и го правя вече толкова дълго, че мога да разчитам на корабния дневник. Звездите може да се променят, но си отбелязвам новите и местата, където изгряват нощем познатите ни. Може да се поозорим малко, но на връщане ще сме някъде между Елариал и Крудий.
Тръгна към квартердека и остави двамата братовчеди сами, потънали в мисли.
След малко на палубата се качи Антъни. Беше явно уморен. След него излезе и Накор.
— Как е Хокинс — попита Николас.
— Не е добре — отвърна Антъни. — Търговците на роби си знаят добре занаята. Дори да оцелее, никога няма да е здрав човек. Не биха могли да го продадат на робските тържища.
— А дали ще се оправи?
Антъни и Накор се спогледаха и лечителят отвърна:
— Ако преживее и тази нощ, ще има шанс.
Накор сви рамене.
— Зависи от него самия.
— Не разбирам — каза Николас.
Накор се ухили.
— Знам. Когато го разбереш, кракът ще престане да те боли.
Дребосъкът хвана Антъни под мишницата и го поведе към другата страна на кораба. Николас хвърли поглед към Хари, който вдигна рамене и каза:
— Я да се поупражняваме. — И извади сабята си. — Щом скоро ще стигнем оня кораб, искам да стана бърз като това острие.
Николас кимна, измъкна сабята си и започнаха да си разменят удари.
Накор ги погледа малко и каза тихо:
— Добре се справи, магьоснико.
Антъни прокара длан по лицето си. Бе явно изтощен от целодневните си усилия.
— Благодаря. Но така и не разбрах какво правеше ти.
Накор сви рамене.
— Номера. Понякога не тялото има нужда от изцерение. Ако се вгледаш малко по-навътре, можеш да видиш и други неща в човека. Говоря за духа.
Антъни се намръщи.
— Приказваш като жрец.
Накор поклати енергично глава.
— Не. Те говорят за душа. — Дребосъкът като че ли затърси подходящи думи, но явно не ги намери, така че каза: — Затвори си очите.
Антъни го послуша.
— Е, кажи ми сега къде е слънцето.
Антъни посочи над носа на кораба.
— Не бе — изсумтя недоволно Накор. — Имам предвид къде го усещаш.
— На лицето си.
— Безнадеждно — каза отвратено Накор. — Магьосници! Само ви объркват мозъците на този ваш Звезден пристан, тъпчат ви с глупости.
Приказките на странния дребосък обикновено развеселяваха Антъни, но сега той бе твърде уморен.
— Защо глупости?
Накор се почеса замислено по бузата и рече:
— Ако беше сляп, щеше ли да можеш да кажеш къде е слънцето?
— Не зная — отвърна Антъни.
— Един слепец може да усеща топлината на слънцето на лицето си и така да го „вижда“.
— Добре. Това го приемам.
— Много мило — сопна му се Накор. — Сега затвори пак очи. — Антъни го направи. — Усещаш ли слънцето?
Антъни извърна лице към носа на кораба и рече:
— Да. Натам е по-топло.
— Добре, значи стигнахме донякъде. — Накор се ухили и продължи: — А как усеща човек слънцето?
— Ами… не знам — отвърна Антъни. — Просто го усеща.
— Но то е там, горе.
— Нали излъчва топлина — отвърна Антъни.
— Аха — пак се ухили Накор. — Въздуха можеш ли да усетиш?