— Не… Тоест, мога да усетя вятъра.
— Значи не можеш да видиш въздуха, но можеш да го усетиш?
— Понякога.
— Щом има неща, за които знаеш, че съществуват, но не можеш да ги видиш, то тогава може да има и неща, за които не знаеш, че съществуват, и не можеш да ги видиш.
— Така излиза — отвърна озадачено Антъни.
Накор се облегна на перилото, бръкна в неизменната си торба и извади един портокал.
— Искаш ли?
Антъни искаше, но първо го попита:
— Как все пак го правиш?
— Кое?
— Ами все вадиш портокали от тая торба. Отдавна напуснахме и Крудий, и „Фрийпорт“, а не си купувал нито един, доколкото знам.
Накор се ухили.
— Това е…
— Знам, знам, че е номер, но как го правиш все пак?
— Е, можеш да го наречеш и магия.
Антъни поклати глава.
— Но ти не го наричаш така.
— Няма магия — сериозно заяви Накор. — Виж, то е точно както ти казах: има неща, които не можеш да видиш, но те все пак съществуват. — Ръката му описа дъга във въздуха. — Като направиш така, усещаш въздуха. — После потърка палеца в показалеца си. — Но като направиш така, не можеш да го усетиш.
Загледа се към океанската шир и замислено продължи:
— Вселената е съставена от много странно вещество, Антъни. Не знам какво точно е това вещество, но то е като топлината от слънцето или вятъра. Понякога можеш да го усетиш и дори да го отместиш.
Сега вече Антъни се заинтригува.
— Продължавай.
— Като малко момче — каза Накор, — можех да правя някои дребни номера. Знаех да правя неща, които развеселяваха хората в родното ми село. Трябваше да стана фермер като баща ми и братята ми, но едно лято през селото ни мина пътуващ магьосник — продаваше церове и правеше заклинания. Не беше кой знае какъв магьосник, но бях очарован от фокусите, които правеше. Така че избягах от бащината си къща, отидох при него и му показах няколко от моите номерца и той ме попита дали искам да му стана чирак. Така че тръгнах с него и не видях повече семейството си.
— Задържах се с него няколко години, докато не разбрах, че моите номера са по-добри от неговите и че мога да постигна нещо повече, затова тръгнах да търся собствената си съдба — продължи исаланецът, обели портокала си и почна да го яде. — След години разбрах лъжите, свързани с така наречената „магия“, защото се научих да правя неща без никакви заклинания и без да драскам по земята разни вълшебни знаци и всякакви други уловки, измислени, за да се лъжат невежите. Просто ги правех.
— Как?
— Не знам. — Накор се ухили. — Виж, според мен Пъг е много умен човек, не защото е толкова могъщ, а защото знае колко много все още не знае. Той разбира, че е надминал всякакво обучение. — Накор изгледа Антъни с присвити очи. — Струва ми се, че и ти можеш да надмогнеш обучението си, стига да разбереш едно нещо.
— Какво?
— Това, че магия няма. Съществува само това вещество, от което е съставена вселената, а магията е онова, което по-малко просветените хора наричат, когато успеят да боравят с това вещество.
— Непрекъснато го наричаш „вещество“. Имаш ли все пак наименование за този вълшебен елемент?
— Не — засмя се Накор. — Винаги съм мислел за него като за „вещество“ и то изобщо не е вълшебно. — Той задържа палеца и показалеца си един до друг, без да се докосват, отхапа от портокала в другата си ръка и заговори с пълна уста: — Представи си едно ей толкова тънко пространство. Сега си го представи наполовина по-малко. После — половинката на половинката, и отново. Можеш ли да си го представиш толкова малко?
— Не — призна си Антъни.
— Само мъдрецът знае границите си — каза ухилен Накор. — Но въпреки това представи си го това пространство и си представи, че си вътре в него, и сега си представи, че е огромно, колкото най-голямата стая, и направи ето така с пръстите си. — Той ги размърда. — А после го направи отново и отново. И в това последно пространство, което ще е съвсем малко, точно там ще намериш веществото.
— Малко е — призна Антъни.
— Ако човек може само да надзърне там, точно там ще го види.
— Ти как го откри това вещество?
— Бях малко момче и просто можех да правя разни неща. Номерца. Бях много пакостливо дете. Или ще залея някого с ведро с вода, или ще хвърля котка в някоя колиба. Баща ми, той беше важна клечка в селото, повика от град Шинг Лаи жрец от ордена на Дав-лу, този, когото вие в Кралството наричате Банат, защото в нашата провинция той е известен с прозвището Пакостливеца, а баща ми беше сигурен, че ни безпокои някакъв пакостлив дух или демон. Аз обаче жигосах гърба на жреца с горещо желязо и ме спипаха. Жрецът каза на баща ми да ме набие и той ме наби. Жестоко.