Той отново отхапа от портокала и продължи:
— Та както и да е, през целия си живот разбрах, че мога да правя разни неща, това, което наричам „номера“, просто защото знам как да боравя с това вещество.
Антъни поклати глава.
— Можеш ли да научиш и други?
— Точно това се опитвах да обясня на хората в Звезден пристан, докато бях там: всеки може да се научи.
Антъни отново поклати глава.
— Мисля, че няма успея, ако се опиташ да ме научиш.
— Аз вече те уча — отвърна със смях Накор. — Тъкмо за това вещество у болния долу ти говорех. Съществува енергия във всичко — това вещество, с което мога да боравя. — Той отвори торбата си и каза: — Бръкни и си извади още един портокал.
Антъни бръкна в торбата и каза:
— Вътре няма нищо!
— Това е номер — отвърна Накор. — Затвори очи. — Антъни се подчини. — Можеш ли да напипаш един тънък прорез в тъканта?
— Не.
— Опитай пак. Много е малък, много трудно е да се усети. Постарай се да се съсредоточиш върху пръстите си и просто бръкни. Усети ли го?
Антъни се съсредоточи и каза:
— Струва ми се, че напипвам нещо.
— Сега леко издърпай тази тъкан към мен.
— Мисля, че го изтървах… Аха, напипах го — каза Антъни.
— Сега бръкни по-навътре и ще напипаш портокал.
Антъни бръкна и наистина извади портокал. Погледна го невярващо и възкликна:
— Значи е номер все пак!
Накор му подаде торбата и каза:
— Погледни вътре.
Антъни огледа много грижливо вътрешността на дебелата вълнена торба и рече:
— Не виждам двойно дъно.
— Защото няма — отвърна му със смях Накор. — Ти просто отмести един слой от веществото и намери малък проход към друго място.
— Къде?
— Към един склад в Ашунта, където работех преди време. Принадлежи на богат търговец и когато бръкнеш дотам, ръката ти се озовава точно над един голям сандък, пълен с портокали.
Антъни се засмя.
— Така значи го правиш? Но това е разлом!
Накор сви рамене.
— Може би. Не знам. Не прилича точно на разлом, поне според онова, което съм чувал за тях. По-скоро е малка цепнатинка във веществото.
— Но защо точно търговски склад? Защо не някоя съкровищница?
— Защото точно за него си помислих, когато за пръв път опитах този фокус и оттогава не мога да бръкна другаде.
— Не си учил системно — отбеляза Антъни.
— Може би. Но вашите заклинания не са нищо повече от средство да настроиш ума си, за да можеш да боравиш с веществото. Вие просто не знаете, че правите точно това. Мисля, че Пъг го е открил. Той не е обвързан с вашия Висш път, Низш път и всички тези глупости. Той знае, че човек просто трябва да бръкне, да улови веществото и да го отмести.
Антъни отново се засмя.
— А онзи търговец не усеща ли липсата на портокалите?
— Сандъкът е много голям, а аз взимам само по няколко на ден. Работниците пък влизат в склада само един-два пъти в седмицата. Срещам трудности само когато реша да скрия някои неща там, за да изглежда, че торбата ми е празна, ако я претърсят. Веднъж пъхнах в сандъка няколко жълтици и мисля, че някой работник в склада е извадил голям късмет на другия ден.
Антъни понечи да го попита нещо, но в този момент наблюдателят на мачтата извика:
— Кораб пред нас!
Глава 12
Бедствие
— Кораб пред нас! — викна наблюдателят от мачтата.
Амос стоеше с другите на носа, а слънцето зад тях се издигаше лениво над водната шир.
— Виждам го — каза Калис.
— По-млади са очите ти от моите, елфе — измърмори Амос.
Калис само се подсмихна.
В синкавата сивота на утрото се виждаше смътна черна точица — петънце, в което можеше да се разпознае кораб само от хора, прекарали повечето си живот в морето.
— По дяволите! — изруга Амос. — Много е бърз.
— Колко остава? — попита Марк.
Маргарет потръпна. Абигейл седна до нея и попита:
— Те да не са…
— Антъни — прошепна Маргарет. Очите й блестяха от сълзи.
Абигейл хвана ръката й и пак попита:
— Какво?
Маргарет се помъчи да сдържи сълзите си и отвърна:
— Не знам. Просто усетих, че… — Поклати глава и се усмихна. — Не мога да го опиша. Просто начинът, по който Антъни ме докосна… това е.
Абигейл я погледна озадачено, после отиде до прозорчето и впери очи в океанската шир.
— Те са там някъде, зад нас.
Маргарет застана до нея.
— Да. — После присви очи. — Ето там! Онова малко черно петънце!
— Виждам го — прошепна Абигейл. — Това са те!
Продължиха да гледат мълчаливо, с надеждата, че петънцето, гонещият ги кораб, ще ги настигне. Стояха така близо час, мъчейки се да отличат някоя подробност, платно или знаме, а после чуха приближаващи се към вратата стъпки. Маргарет затвори прозореца и когато вратата се отвори и Арджуна и Саджи влязоха, двете вече си седяха на койките.