— Моите уважения — каза той и се поклони по странния начин, който вече им беше добре познат. — Несъмнено сте забелязали, че ни преследва един кораб. Дори и да не вее знамето на Кралството, според нас той е от родината ви. Ако бяхме напълно сигурни, че е от Кралството, щяхме да хвърлим някой от пленниците през борда, за да ги предупредим. — Изглежда, съжаляваше, че не са сигурни. — Но тъй като може и да е някой пиратски кораб от Фрийпорт, ще трябва да се задоволим с други мерки. Искам да ви уверя, че макар бягството да ви изглежда възможно, не е. Но за да не ви хрумне да направите някоя глупост, ще трябва да вземем мерки. — Махна с ръка и двама моряци влязоха в каютата, минаха покрай момичетата и започнаха да заковават прозореца.
— След като се отървем от преследвачите си, ще ви позволим отново да отваряте прозореца — каза Арджуна и излезе заедно с моряците.
— Сега какво ще правим? — попита Абигейл.
Маргарет огледа пироните и се опита да извади един с пръсти, но не можа. Изруга отчаяно, после огледа стаята и се приближи до масичката. Беше тежка, за да не се хлъзга при по-силно вълнение, но беше прикрепена към палубата само с помощта на кукички в халките под краката. Маргарет коленичи до леглото си и махна с ръка на Абигейл да повдигне масичката от другата страна.
— Мисля да счупим прозореца с нея — каза Маргарет. Сигурно ще се изпорежем, но би трябвало да успеем да се измъкнем.
Абигейл не изглеждаше убедена, но кимна.
— Утре сутринта — каза Маргарет, седна и се замисли. Акулите, следващи кораба, не й излизаха от ума.
Калис стоеше на носа и гледаше напред. Слънцето все още не беше изгряло, но нощта вече си отиваше.
Николас също се взираше напред, но не виждаше нищо. Марк бе до него. Хари стоеше малко настрани, до Бриза, загърнала се плътно заради пронизващия вятър. Изведнъж тя се облегна на рамото му и той я прегърна през кръста, а на лицето му се изписа изумление и радост.
С напредването им на юг времето ставаше все по-топло. Амос беше казал, че са пресекли екватора и че сега тук е късна пролет — беше чувал, че сезоните в южните части на Кешийската конфедерация текат в обратна посока, но не беше слизал толкова на юг.
Слънцето изгря и освети морето и Калис посочи:
— Ето го!
Николас примижа и видя кораба — огромен черен силует, очертан на тъмносивия фон. Беше изпънал всичките си платна и се носеше напористо пред вятъра.
— Бърз е, по дяволите! — изруга Амос.
— Колко още? — каза Марк.
Амос прецени разстоянието и отвърна:
— Преди пладне ще го догоним.
— Земя на хоризонта! — извика наблюдателят от мачтата.
Всички се взряха напред и видяха тъмната сивота зад черния кораб. Утринната мъгла се вдигаше, видимостта се увеличаваше с всяка минута.
— Богове! — възкликна Амос.
Право пред тях се издигаше скалист бряг и блестеше в розово и оранжево под заревото на утринното слънце.
— Влизаме в плитчина! — викна Амос. — По дяволите. Нощес сме могли сто пъти да се натресем в скалите. Рутия сигурно ни обича.
— Да не би да искат да се разбием? — попита Николас.
— Естествено — отвърна Амос. — Но газят по-дълбоко от нас, така че тук трябва да има безопасен канал. — Затвори очи и продължи: — Мъча се да си припомня онази проклета карта, която ми показа баща ти. Ако не ме лъже умът, пред нас е континентът Новиндус, а това е северният му бряг. Някъде южно от нас, на около седмица плаване, струва ми се, има един полуостров и след като той се заобиколи, на север трябва да има град.
Николас също имаше смътен спомен за картата, но подробностите му се губеха.
— Те завиват, капитане — каза Калис.
Антъни беше мълчал, откакто видяха кораба, но сега проговори:
— И там има нещо…
Над главите им изпращя мълния. Един от наблюдателите изкрещя и падна от мачтата във водата. Николас изпита чувството, че през него премина енергия, някаква неназовима сила протече от главата през тялото и до стъпалата му, и през тях — по корпуса на кораба. Над ужасените викове на мъжете проехтя тънкият писък на Бриза и когато Ник се огледа, видя Гуда с изваден меч. Дори вечно невъзмутимият Калис се взираше напред да види безименния враг.
А после усещането за енергия се промени и Николас усети лек гъдел по кожата и в косата си. Втора синя мълния изпращя и заигра по реите и платната и той видя как косите на спътниците му щръкнаха като ветрила.
И след това — тишина.
Амос примигна и промълви:
— Какво…
Корабът бавно започна да се тресе и полюшва.
— Проклет да съм! — изруга Амос, затича се към борда, погледна водата и викна: — Отрязаха ни.
— Но как е възможно? — попита Николас. — Вижте!