Николас погледна през рамо и викна:
— Вижте!
На североизток в иначе яркосиньото небе бързо се трупаха тъмни кълбести облаци.
Тежка влажна капка плесна бузата на Николас. Бурята идваше. Амос заповяда да свият по-големите платна и да изпънат по-малките.
По палубата се разтичаха мъже — едни започнаха да опъват щормовите въжета, други донесоха промазани платнени наметала. Небето потъмняваше все повече, облаците го заслониха изцяло, а Антъни стоеше все така като вкаменен, с притворени очи, и мърдаше беззвучно устни.
Николас извика силно, за да надмогне воя на вятъра:
— Накор! Не трябва ли да го спрем?
— Как? — попита дребният мъж. — Не знам какво прави.
— Понякога прекият подход е най-добрият — каза Гуда, сграбчи Антъни за рамото и изкрещя в ухото му. Магьосникът не реагира. Гуда го разтърси още по-здраво, но русият маг пак не му обърна внимание.
— Щом тази буря не може да го свести, виковете ми изобщо няма да могат!
Вече бяха мокри до кости.
— Направете нещо! — извика Бриза изплашено. Вятърът бе удвоил яростта си и вълните подмятаха „Хищник“, както дете подхвърля играчка. — Направете нещо!
Моряците се разбързаха да приберат платната, защото вятърът с всяка секунда ставаше все по-свиреп и щеше да ги разкъса.
— Банат да ни е на помощ! — изкрещя Амос.
От североизток се надигаше огромна вълна.
— Силно наляво, Родес. Ако тази вълна ни шибне откъм борда, губим мачта, ако не и по-лошо!
Николас стисна с две ръце парапета и загледа с ням ужас и благоговение как водата се надига все по-високо и по-високо и се понася към тях.
Ударът бе като плесник на гигантска ръка. Николас усети как корабът пропада под краката му и водата го повлече, после усети стърженето на дърво в скала и бялата пяна го повлече надолу.
А после корабът изведнъж тръгна нагоре с удивителна бързина, сякаш същата гигантска ръка се напъна да го измъкне от водата и изхвърча над повърхността.
Николас закашля, захрачи вода и вдиша дълбоко. Издуха солената вода от носа си, изтри лицето си и се огледа. И трите мачти бяха прекършени. Палубата беше осеяна с парчетии дърво и желязо, и с безжизнени тела.
Марк и Калис стискаха с последни сили някакво въже, а Бриза държеше Марк през кръста. Гуда продължаваше да държи здраво Антъни с една ръка, а с другата беше обгърнал котвената макара. На темето му зееше рана и кръвта се стичаше по лицето му. Накор се беше оплел в останките от въжетата на предната мачта и крещеше някой да го измъкне.
И в следващия миг Николас осъзна кой липсва.
— Хари! — изрева той. Стомахът му изведнъж се сгърчи и той повърна морска вода.
Корабът изстена, завъртя се и Амос изпълзя изпод една скършена рея. Надигна се, огледа щетите, приближи се до Николас и му помогна да се изправи. После каза:
— Ужас! — Обърна се към кърмата и изрева: — Родес!
Отговор не последва. Амос огледа кораба и каза на принца:
— Събери всички и гледайте да спасите каквото можете — най-вече храна и вода. И бързо ги натоварете в лодките. Потъваме.
— Не можем ли да направим нещо? — попита Николас.
Амос поклати глава и му обърна гръб. Николас отиде при Калис, който режеше с ножа си въжетата, за да освободи Накор и им каза:
— Побързайте. Потъваме.
Всички се разбързаха. Николас и Марк затичаха към каютите си. Водата вече нахлуваше през скършените дъски. Награбиха каквото можаха и бързо се върнаха горе. Калис си беше намерил лъка и колчана, предпазени в намаслените си калъфи, но лъкът на Марк се беше изгубил. Николас изтича до каютата на Амос, грабна торбата със злато, която Амос бе показал на Бриза, после отиде до писалището и взе подвързания в червена кожа корабен дневник.
Заизкачва се към палубата, но болката в левия крак го жегна нетърпимо. Измъкна се горе в момента, в който моряците вече скачаха във водата.
— Взех и златото — викна Николас на Амос. — Може да ни потрябва. — И му подаде дневника.
— Благословен да си, момко, че си се сетил. — Амос притисна дневника до гърдите си. — С това ще можем да се върнем у дома…
Докато се отдалечат на четвърт миля, „Хищник“, бившият „Кралски орел“, гордостта на крондорската флота, потъна.
— По дяволите, мразя да губя кораби — изпъшка Амос.
Кой знае защо, на Николас тези думи му се сториха ужасно смешни и колкото и да се мъчеше той не можа да сдържи смеха си и започна да се тресе от неудържим кикот. Амос настръхна, но Бриза и Гуда също се разсмяха и дори вечно мрачният Марк се усмихна.
— Какво по дяволите, му е толкова смешното? — изръмжа Амос.
— Колко кораба си губил досега? — попита Гуда. Лицето му бе покрито със съсирена кръв, но иначе изглеждаше здрав.