— Утре трябва да започнем да се катерим по тази канара, независимо от всичко.
— Иначе ще измрем всички — въздъхна Николас.
— Вече умираме — кимна Амос. — След два-три дни, дори да намерим лесна пътека, на половината от хората няма да им стигнат силите да се изкачат. — Той размърда ръката си и добави тъжно: — Аз може да се окажа един от тях. Ставите ме болят. Времето се разваля.
— Буря ли?
Амос кимна.
— Обикновено се оказва буря. Понякога е просто от смяната на климата.
Николас погледна потъмняващото небе на изток и каза:
— След два часа ще се стъмни. Да поотдъхнем. Ще ни потрябва.
Амос кимна и двамата се върнаха при другите. Амос се разпореди да си разпределят оскъдните припаси, а Ник отиде при Хари, който седеше на пясъка и разтриваше заболялото го стъпало. Бриза седеше до него. Момичето беше прибрало колене под брадичката си и бе обгърнало краката си, сякаш вече й беше станало студено.
— Как сме? — попита Ник.
— Кракът ме боли и съм гладен — оплака се Хари, а после се ухили. — Но пък съм най-хубавият наоколо, нали?
Ник не можа да се сдържи и също се усмихна. Знаеше, че Хари е последният, който ще изгуби присъствие на духа.
— Искам утре ти да поемеш ариергарда. Ще трябва да се преборим със скалите и трябва някой да остане отзад, за да помогне, ако някой се подхлъзне или се предаде.
Хари кимна.
— Ще се справя.
Николас се обърна към момичето.
— Ти как си?
— Скапана съм и съм гладна — кисело отвърна Бриза.
Николас се засмя.
— Значи ставаме двама.
После тръгна да поговори с някои от останалите.
Бриза се загледа продължително след него.
— Много се старае, нали?
— Е — сви рамене Хари, — то си му е в кръвта. Вроденото благородство, службата, дългът и прочие.
— А ти? — подкачи го тя.
— Аз не съм принц. Аз съм по-малкият син на дребен благородник, което значи, че ме чака скромно бъдеще, освен ако не се залепя към някой от по-силните.
— Към него? — попита невярващо Бриза и кимна към отдалечилия се Ник.
— Не се заяждай — отвърна Хари. — Ники е много повече от това, за което го взимаш. Един ден той ще стане много важна особа. Нали разбираш, брат на краля ще е.
— Да бе — каза Бриза невярващо.
— Не се шегувам — увери я Хари. — Той е най-младият син на принц Арута. Наистина. А Марк е синът на херцога на Крудий.
— Мърлява благородническа пасмина, мене ако питаш.
— Добре де, ако искаш ми вярвай. Но някой ден той наистина ще стане много важна клечка.
— Стига да доживеем дотогава — изсумтя Бриза.
Хари нямаше какво да отговори.
Бриза се притисна леко до него.
— Да не си въобразиш нещо. Само искам да се стопля.
Хари се престори на обиден.
— Аха, трябва да заместя Марк значи.
Бриза въздъхна.
— Не, просто искам да ме стопли някой, а ти си безопасен.
— Е, този път наистина ме уязви — каза Хари. — Безопасен значи.
Бриза го целуна приятелски по брадичката.
— И ти си имаш чарове, скуайър, нищо че си малко непохватен. Спокойно. Ще пораснеш.
Тя се отпусна кротко в ръцете му и на него му стана приятно от допира, но все пак се почувства ужилен.
— Непохватен значи?
През нощта Калис и Марк не се върнаха.
Призори Николас заповяда да тръгнат отново. След час Марк се появи отпред и замаха. Николас забърза към него.
— Какво намерихте?
— Калис набеляза едно място на около половин миля оттук. Смятаме, че е пътека за нагоре.
Николас сниши глас, за да не го чуят хората зад тях, и каза:
— Трябва да се опитаме днес. Много от мъжете и сега няма да се справят. Не можем да чакаме повече.
Марк погледна дрипавата банда корабокрушенци и само кимна.
Отне им още доста време докато стигнат до Калис, защото болните и ранените не можеха лесно да се движат по пясъка. Калис посочи една издатина на около десет стъпки над главите им, направи стреме с ръце и Николас се изкатери горе и се озова на широка площадка, зад която имаше вход на пещера. Марк на свой ред се повдигна, а той му подаде ръка и го издърпа. Когато и тримата застанаха на скалната тераса, Николас попита:
— През пещерата ли?
— Не — отвърна Марк. — Тя е плитка и не води доникъде. Ще осигури подслон за тези, които ще останат.
— Никой няма да остане — каза Ник. — Ако оставим хора, ще загинат.
Марк заговори дрезгаво, но в гласа му нямаше гняв, а безсилие.
— Николас, някои от хората едва вървят. Няма да могат да изкачат това! — Посочи нагоре и очите на Ник проследиха ръката му.
До входа на пещерата две скали се събираха под остър ъгъл. По едната скала се виеше тясна пътечка и след това се скриваше от погледа му.