— Качвахте ли се по-нагоре?
— Аз се качих — отвърна Калис. — Продължава до средата на стръмнината, после спира, но на около шест стъпки по-нагоре се издига каменен комин. Доколкото можах да разбера, може да се изкачи до платото горе.
— Как? — попита Николас.
— Това е най-трудното. Но ако двама-трима от нас успеят да се изкачат догоре с голи ръце, имаме достатъчно въже, което да спуснем и да издърпаме онези, които имат нужда от помощ.
Марк се намеси:
— Но по-сериозно ранените и болните няма да могат да се справят… А няма да можем да издърпаме десет-петнадесет души на цели триста стъпки нагоре.
Чувство на безсилие прониза Николас, но той ядосано го изтласка от ума си.
— Ще направим, каквото можем. Първата задача е да изкачим всички до горната площадка.
Камъните, върху които стояха, вече се нажежаваха от обедното слънце, затова принцът се разпореди всички, които могат да се съберат, да се подслонят в хладната сянка на пещерата, после отведе Амос настрана и му каза:
— Веднага щом слънцето престане да напича скалата, тръгвам нагоре с Калис и Марк.
— Защо точно ти? — настоя Амос.
— Защото ако не съм се скапал съвсем, ние тримата сме най-подходящите тук.
— Но ти никога не си опитвал такова нещо! — каза Амос.
— Виж, рано или късно всеки от нас ще трябва да се опита или да изгние на този пясък. Ако ще падам и ще се разбивам в скалите, то поне да го направя, изпълнявайки дълга си, вместо някой да ме тегли нагоре с въжето.
— Момченце, с всеки ден започваш все повече да приличаш на баща си. Много добре, но веднага щом пуснете въжето, искам Гуда да се качи пръв.
— Защо?
— Защото тук долу ние определено няма да имаме нужда от меча му, но никой не знае какво ни чака горе.
— Добре. Но веднага след него се качваш ти.
— Само след хората ми — настоя Амос.
Николас сложи ръка на рамото на стария капитан.
— Някои от тях няма да дойдат. Знаеш го.
Амос се обърна и се загледа към океана.
— Аз съм техният капитан. Трябва да се кача последен.
Николас понечи да възрази, но нещо го накара да замълчи.
— Добре. Но все пак ще дойдеш.
Амос кимна и се отдалечи. Николас се върна при пещерата, седна и зачака слънцето да се отмести от скалите.
Накор се приближи, седна до Ник и попита:
— Скоро ли тръгвате?
Николас кимна.
— Няколко минути след като слънцето се махне от скалите. Все още са много горещи.
— Как се чувстваш?
Николас сви рамене.
— Гладен, уморен и притеснен.
— Притеснен?
Николас стана и махна на Накор да излезе навън с него. Престори се, че уж се взира в наклона на слънцето и заговори тихо:
— Тук има поне десет души, които няма да могат да се изкачат, Накор. А може би повече.
Накор въздъхна.
— Всеки умира. Всички знаем това. И все пак смъртта на някой близък винаги ни тревожи, дори да е някой, с когото сме си разменили само пет-шест думи за няколко минути.
Николас се обърна с гръб към пещерата и се загледа към песъчливия бряг и океана зад него. Усилващият се следобеден бриз развя дългата до раменете му коса.
— Напоследък видях твърде много смърт. Не знам дали ще мога да привикна.
Накор се ухили.
— Човек може да се отдаде на философски размисъл, отпуснат удобно в креслото на уютна стая, с чаша чудесно вино в ръката и с пращящия огън в камината, но в злобата на деня, когато животът около него е изложен на риск, човек не разсъждава. Той действа.
Николас кимна.
— Мисля, че разбирам.
Накор сложи ръка на рамото му.
— Знаеш ли защо някои хора днес ще умрат?
— Не — отвърна Ник с горчивина. — Но бих искал да знам.
— Защото някои духове обичат живота, а други се уморяват.
— Не разбирам.
Накор махна с ръка във въздуха все едно че обхваща всичко наоколо.
— Животът е вещество.
— Вещество?
— Веществото, от което е направено всичко. — Той се загледа към океана. — Виждаш всичко това. Водата, облаците. Усещаш вятъра. Но съществува вещество, което не можеш нито да видиш, нито да усетиш. Вещество, което глупци като Антъни настоятелно наричат магия. Всичко това, от ботушите ти до звездите в небесата, всичко е съставено от това вещество.
— Защо го наричаш „вещество“?
Накор се ухили.
— Ако можех да измисля по-подходящо име, щях да го нарека другояче. Но каквото и да е това вещество, то е нещо невидимо; то е като лепило — придържа всичко заедно. И един от начините, по които се проявява, е тъкмо онова, което наричаме живот. — Дребният мъж се вгледа в очите на Николас. — Ти вече преживя твърде много и не си повече онова момче, което наскоро напусна Крондор. Но все още не си мъжът, който ще бъдеш. Затова опитай се да разбереш нещо отсега: понякога смъртта идва нечакана и онези, които тя отвежда към тъмните коридори на Лимс-Крагма, тръгват натам с неохота. Това е съдба. Но когато духът има избор, както е с тези мъже тук, тогава трябва да приемеш този избор.