Калис пристъпи до ръба на скалния улей и извика:
— Чувате ли ме?
Глух глас отдолу показа, че чуват, макар че Николас не можа да разбере думите. Той махна с ръка на Марк да му помогне да се изправи и каза:
— Радвам се, че успяхме.
Марк се усмихна — първият открит израз на нещо друго освен омраза, откакто се бяха видели за пръв път.
— А аз се радвам, че ти беше зад мен. — И му протегна ръката си.
Николас я стисна.
— Би трябвало да кажа, че беше удоволствие, но ще те излъжа. — Раздвижи схванатите си рамене и добави: — Не знам дали остана нещо по мен, което да не ме боли.
Марк кимна.
— Знам.
— Колко изкачихме?
— По-малко от триста стъпки според мен.
— Стори ми се, че са две мили.
— Познато ми е това чувство — отвърна Марк.
— Ще ми трябва помощ — прекъсна го Калис.
— Ти почини малко — каза Марк на Николас и отиде да хване въжето с Калис.
След по-малко от пет минути главицата на Бриза изникна над ръба и тя се изкатери, стана, изтупа се от прахта и се усмихна на Марк.
— Не ми е за пръв път да се катеря. Стори ми се по-разумно да тръгна първа. Гуда е след мен.
Плещестият наемник се показа на ръба и веднага се изправи. Погледна Калис и каза:
— Аз ще те сменя.
Зае мястото му най-отпред и заби яките си крака в земята.
— Ако имахме още стотина стъпки въже, щяхме да го вържем за ей оная финикова палма.
— Това ли било то? — каза Николас и изпъшка от усилието.
— Да. Ако искаш, ще ти покажа как да се изкатериш по нея. Горе трябва да има фурми. У дома може да е почти зима, но тук е пролет.
— Мисля, че катеренето за днес ми стига — отвърна Николас, докато един от моряците се прехвърляше през дупката. Щом мъжът се изправи, Калис му кимна и каза.
— Помагай.
Без да пита, морякът хвана въжето. Николас се дотътри до изворчето и коленичи, пъшкайки от болка. Отпи няколко дълбоки глътки, изправи се, вдиша дълбоко и погледна нагоре. Изведнъж небето над него се завъртя и помръкна.
Свести се след няколко часа, когато вече се беше стъмнило — и видя лицето на Хари, надвесено над него и осветено от пламъците на огъня.
— Колко мина?
— Припаднал си преди два часа. Гуда ми каза да те оставя да си починеш.
Николас седна и установи, че все още му се вие свят и цялото тяло го боли от отоците и драскотините, но поне мускулите му вече не бяха схванати.
Хари му помогна да се изправи. Николас се огледа и видя, че са наклали огън в средата на поляната. Около огъня седяха мъже и се хранеха.
— Всички ли се качиха?
— Всички, които ще могат да продължат — каза Амос.
Николас преброи хората. На поляната имаше само четиридесет и шест души.
— Още единайсет?
— Шестима бяха твърде болни, за да могат да се изкачат — отвърна горчиво Амос. — А въжето се скъса, докато другите петима се катереха. Вече се мръкваше, изпаднаха в паника и не изчакаха хората пред себе си. Трима можеше да издържи, но не и петима.
— Не можем ли да им спуснем част от храната? — каза Николас.
— Ела с мен — подкани го Гуда.
Николас погледна Амос и той му кимна. Калис също дойде и тримата тръгнаха през поляната. Изведнъж Николас спря.
Тревата пред тях продължаваше още трийсетина метра, а отвъд нея имаше пясък, докъдето им стигат очите.
— Мъжете долу са мъртви — каза Калис. — Трябва да го приемеш. Ще ни е нужна всичката храна, която можем да носим.
— Докъде се простира тази пустиня? — попита Ник.
— Не знам — отвърна Гуда. — Огледах я малко преди да се стъмни съвсем, но според мен ще ни трябват поне три-четири дни, докато я прекосим. Можем само да се надяваме, че ще намерим още някой оазис по пътя.
— Има и още нещо — намеси се Калис.
— Какво?
Но вместо младия принц на елфите отговори Гуда.
— Козите. Някой ги е оставил. По-старите имат клеймо на едното ухо. Младите го нямат. — Той се потупа замислено по сивата брада. — Пътувал съм из Джал-Пур. Пустинните хора оставят животни в оазисите. Така едно определено племе изразява правата си над водата. Другите племена не ги закачат. Ако вземеш от водата на друго племе без разрешение, това може да доведе до кръвна вражда.
— Смяташ, че някой ще дойде тук? — каза Николас.
— Рано или късно — отвърна наемникът. — Не знам дали някакви контрабандисти използват скалите, или са просто номади, които не обичат чужденци, нито защо са оставили стадо точно тук, на края на света, но не мога да обещая, че много ще се зарадват, ако им изколим стадото. При това няма да ги оставят за дълго време. Тия кози за по-малко от година ще опоскат цялата зеленина в оазиса. Това малко стадо е хранителният им запас и няма да скачат от радост, ако им изядем припасите.