Остави ума си да се зарее и се опита да заспи. Пустинята му беше напомнила за разказите на брат му Боррик как го бяха превели като пленник през Джал-Пур, но нищо от онова, което му беше разказвал, не можеше да се сравни със сегашното. Откакто бяха оставили оазиса зад гърба си, по огромното плато не се забелязваше и най-малък признак на живот. Николас се замисли за братята си и как се бяха променили те след пътешествието си до двора на императрицата в Кеш. Бяха ги намесили в коварен опит да бъде нанесен погром над имперската фамилия, като се провокира война с Кралството. Боррик беше пленен от търговци на роби, след това бе успял да избяга от тях и по време на странстванията си бе срещнал Гуда и Накор. Имаше и още един, някакво момче на име Сули Абул — бяха го убили, когато се бе притекъл на помощ на Боррик. Преживяното бе направило Боррик по-обичлив към малкия си брат, когото някога беше дразнил безмилостно. Ник изпита пареща мъка по родния дом и съвсем се разбуди. Изведнъж му се дощя пак да е малко момче, дощя му се отново да си е вкъщи — момченце, защитено от жестоката реалност на живота от нежната си майка и силния си баща.
Отново се опита да докара съня със силата на волята си. Спомените му се отнесоха и този път се замисли за Абигейл, но в този полуспомен — полусън не можеше съвсем да различи лицето й. Знаеше само, че е красива, отделните черти се променяха и изведнъж тя започваше да му прилича ту на някое от хубавите слугинчета в двореца в Крондор, ту на момиче, зърнато по улиците на Крудий.
Един глас го разбуди от дрямката.
— Време е.
Ник разтърси глава да се събуди и се изправи, като загърна покривалото около раменете си. Пръчката носеше в лявата си ръка. Без някой да го подсети, започна да оглежда хоризонта на запад дали не прелита някое птиче ято, търсещо вода. Останалите също оглеждаха, всеки в различна посока, но никой не извика, че е видял птици.
Две тела бяха останали да лежат на земята. Ник преглътна лошото си предчувствие, тръгна да ги огледа и го жегна страх, когато видя, че единият е Хари. Той коленичи до приятеля си и веднага го обля вълна на облекчение, когато чу лекото похъркване. Разтърси го и му каза:
— Хайде, време е.
Хари бавно се разбуди, примигна и каза:
— Какво?
— Време е да тръгваме.
Хари се надигна с неохота и Николас му каза:
— Не знам как успяваш пак да заспиш.
— Ами като си скапан толкова, заспиваш — отвърна с удебелен език Хари.
Гуда се приближи до тях и съобщи:
— Още един мъртъв.
Вече бяха четиридесет и двама. Другите бързо разсъблякоха безжизненото тяло и раздадоха дрипите на онези, които се нуждаеха от повече защита от слънцето. Гуда подаде един мях на Ник, но той поклати глава, че не иска.
— Пий — заповяда наемникът. — Да пиеш повече, отколкото се полага, си е жива смърт, но да не пиеш, когато му е времето, е чисто самоубийство. Виждал съм хора, които отказват да си изпият дажбата и издъхват след час-два, преди да успеят дори да си поискат.
Николас взе нагорещената кожа и щом топлата полусолена влага докосна устните му, отпи.
— Само две глътки — предупреди Гуда.
Николас се подчини и подаде меха на Хари, който също отпи дажбата си и на свой ред го предаде на следващия. Ник все пак беше благодарен, че мъжете са от кралския боен флот, защото желязната им дисциплина пречеше окаяното им положение да се превърне в безнадеждно. Знаеше, че всеки от тях жадува да изпие поне глътка повече, но всеки изпълняваше точно заповедта, ограничаваща го до двете глътки.
Ник се озърна към Амос, който гледаше неподвижно как няколко от моряците трупат камъни върху тялото на мъртвия. Знаеше, че адмиралът е виждал много свои хора да загиват, но сега скръбта му беше двойна, защото моряците му бяха напуснали Крондор с очакването, че ще извършат едно леко плаване до Далечния бряг и след това ще се върнат за сватбата на своя адмирал.
Николас се зачуди как ли преживява баба му липсата на Амос. Знаеше, че вестта за набезите вече трябва да е достигнала Крондор и че баща му най-вероятно е повел флот със спасителна мисия към Далечния бряг. Помощ щеше да се притече и от Северния проход през Сивите кули, както и от Ябон.
Зачуди се и как ли се оправя чичо му Мартин. Дали все още беше жив? Щом си помисли за Мартин, се обърна и погледна към Марк. Марк напълно бе променил отношението си към него след изкачването на скалите и макар никой да не можеше да обвини братовчед му в прекалена чувствителност, Николас усещаше промяната в него, когато заговореха. Можеше никога да не станат приятели, но вече не бяха съперници. И двамата знаеха, че когото и да избере Абигейл, ще зачетат избора й.