— Аз ще поогледам наоколо — каза Калис.
Николас махна на Марк да тръгне с него и като видя, че е без оръжие издърпа от колана си широкия си нож и му го подаде. Марк кимна за благодарност и тръгна след Калис, без нищо да отвърне на неизреченото предупреждение: след като се бяха измъкнали от пустошта, наблизо можеше да има хора и тези хора можеше да се окажат враждебно настроени. Двамата закрачиха на югозапад.
Неколцина от мъжете се бяха възстановили достатъчно след живителните глътки и краткия отдих, така че Амос можа да организира събиране на съчки за огън и да разположи постове. Двама по-здрави моряци се качиха по дърветата да наберат фурми. Николас даде знак на Хари да тръгне с него, излязоха от оазиса и тръгнаха на северозапад. Пустинята пред тях се променяше.
— Виж — посочи му Хари.
Околността беше осеяна със странни храстоподобни растения, а в далечината се издигаха някакви причудливи дървета, грубовати и без листа. Но не изглеждаха изсъхнали и Николас каза:
— Може би просто са се обезлистили и спят в жегата.
— Може би — съгласи се Хари, който знаеше за растенията по-малко и от Ник. — Маргарет щеше да знае.
Николас се изненада от думите му.
— Защо?
— Последния път, когато бяхме с нея в градината, тя ми каза, че била прекарала много време в горите с баща си, брат си и… майка си.
Николас кимна и каза:
— Боя се, Хари.
— Че кой не се бои? Толкова далече сме от всичко познато, а и не знам как ще намерим момичетата, да не говорим как ще ги върнем у дома, ако ги намерим.
Николас поклати глава.
— Не е това. Сигурен съм, че Антъни ще ни отведе при тях.
— Мислиш ли?
Николас реши, че е по-добре да не му споменава за чувствата на Антъни към Маргарет, и не защото смяташе Хари за сериозен съперник за любовта на момичето, а защото искаше да спести на приятеля си допълнителни поводи за тревоги, а и най-вече защото беше твърде уморен, за да се занимава с това. Отвърна само:
— Да.
— А как ще ги върнем у дома?
Ник го изненада с усмивката си.
— Как можеш да задаваш такъв въпрос, след като с нас е най-известният пират в Горчивото море? Ще откраднем някой кораб, какво толкова?
Хари се ухили плахо.
— Щом казваш…
— Не. Това, от което се боя, е, че мога по някакъв начин да проваля всички ни.
— Виж какво, аз самият съм пълен непрокопсаник или поне това ми набиваше непрекъснато в главата баща ми, но не съм дремал в редките случаи, когато ме е карал му помагам с управлението на баронството. И съм виждал достатъчно неща в бащиния ти двор, за да знам, че това, което прави от едни хора владетели, а от други не, до голяма степен е готовността да се греши.
Този път беше ред на Ник да се изненада.
— Мислиш ли?
— Да. Мисля, че до голяма степен това е способността да кажеш: „Ето така ще постъпим, дори и да е погрешно“, и след това да го направиш.
— Е — съгласи се Николас, — баща ми винаги казва, че човек не може да бъде прав, без да е готов да рискува да сгреши.
Вик откъм оазиса ги накара да се обърнат и бързо да тръгнат обратно. Марк и Калис се бяха върнали и Марк каза:
— Елате да видите.
Николас, Хари, Амос и Гуда тръгнаха след Калис и Марк, пресякоха малката падина и се заизкачваха по склона. Излязоха на билото, спуснаха се в малка долчина и после поеха отново нагоре по по-висок хълм.
След като изкачиха и него, Николас видя, че се намират в най-южната част на платото и че теренът по-нататък рязко се спуска надолу, отстъпвайки на гъста зеленина. На северозапад пустинята продължаваше много по-надалече, отколкото стигаше погледът му.
— Значи изборът ни на юг се оказа правилен — въздъхна той.
— Определено — каза Калис. — Ако бяхме тръгнали на запад, със сигурност щяхме да загинем.
— Има и още нещо — каза Марк. — Вижте онази бледосива мъгла във въздуха.
— Какво е това? — попита Ник.
— Река — отвърна Калис. — Ако се съди по разстоянието, трябва да е голяма.
— Колко е дотам? — попита Амос.
— Няколко дни път, може би и повече.
— Ще почиваме днес и утре и ще тръгнем вдругиден призори — каза Николас.
Докато се връщаха в оазиса, Николас изостави всякакви мисли за провал.
Тридесет и четиримата оцелели от разбития „Хищник“ се придвижваха уверено по наклонения терен, решени да се доберат до далечната река. Бяха вървели вече два дни и след непоносимия зной на пустинята, колкото и да беше топло през деня, все пак сянката на дърветата правеше слънчевия пек далеч по-поносим. Вода имаше в изобилие, тъй като същият източник, който подхранваше малкото езерце на оазиса горе на платото, се оттичаше на малък поток на юг през лъкатушеща в скалите цепнатина. Калис им беше предложил да тръгнат покрай потока, защото според него най-вероятно се вливаше в реката, а ако не, то поне щяха да разполагат с вода.