— Бяхме тръгнали за дома от Пролетния събор, носехме скъп товар и тази заран ни нападна банда разбойници. На моя господар служеше чета на Джаван, които се бият добре, но после ни нападнаха откъм реката, хора в лодки, и те ни надвиха. Всички слуги на господаря и всички от четата бяха посечени и последните четири фургона на моя господар бяха пленени. — Мъжът продължи да разказва ужасен: — Аз бях на онзи фургон — той посочи — и когато той се преобърна, паднах в тревата ей там. Аз не съм смел човек. Скрих се. — Последното го каза засрамен.
— Вярвате ли му? — попита Николас.
Гуда го помоли да отстъпи настрана и каза:
— Не мисля, че лъже. При това смята, че знаем кой или кои са тези Джешанди и кой е бил този Джаван, иначе щеше да ни обясни. Но не мисли, че познаваме господаря му, затова реши, че е нужно да подчертае колко важна фигура е. — Гуда се обърна към човечеца и каза: — Ти от дома на Русолави ли си?
Мъжът закима енергично.
— Както и баща ми. Ние сме свободните му слуги!
— Мисля, че засега ще е най-добре да премълчим кои сме ние — каза наемникът.
Николас кимна.
— Обиколи и предупреди всички да внимават какво говорят край него, а аз ще го поразпитам още малко.
Николас махна с ръка на дребния мъж да тръгне с него към фургоните и почна да оглежда, за да разбере що за товар са карали. Скоро се появиха и останалите.
По някое време, след като Николас доби известна представа за товара на кервана, Тука го попита:
— Енкоси, тази чета коя е?
Николас погледна дрипавата банда моряци и войници, оцелели след пътя от Крудий и рече:
— Моята.
Очите на човека се разшириха.
— Ще ме удостоите ли с честта да науча името ви, енкоси?
— Николас — рече принцът и за малко да добави „Крондорски“, но се сдържа.
На лицето на човечеца се изписа пълно объркване, но той отвърна:
— Разбира се, могъщи. Славата на вашето име ви предхожда. Делата ви са легендарни и всеки друг военачалник трепери от завист, щом чуе името ви.
Николас не знаеше как да приеме това ласкателство, но подкани дребосъка да тръгне с него и му каза:
— Не сме отблизо.
— По говора и облеклото ви се досетих, енкоси. Но славата ви се носи дори по тези земи.
— Като стана дума за това — каза Николас, — коя е тази земя, впрочем?
Тука, изглежда, се обърка от въпроса му и при това не беше заради неразбиране на езика. Николас бързо прецени, че го е задал неуместно и рече:
— На колко разстояние сме от целта ви?
Този път лицето на човечеца светна и той отвърна:
— Само на четири дни път от срещата ни в пристана на Шингаци. Там господарят ми смяташе да натовари стоката на баржи и да тръгне по реката.
— Закъде? — попита Николас.
Този път Тука като че ли се обърка още повече.
— Как закъде? Ами за Града на Змийската река. Че къде другаде може да отиде човек в Източните земи, енкоси? Няма друго място, където да се стигне.
— Пристанище — каза Маргарет.
— Колко интересно! — отвърна саркастично Абигейл. Откакто бяха оставили зад себе си преследващия ги кораб, настроението й се люшкаше между горчивия хумор и мрачното отчаяние. — Рано или късно все щяхме да стигнем до някое.
— Едно от нещата, което човек научава в дълбокия лес, Аби, е, че си пълен глупак, ако вървиш, без да си оставяш знаци по пътя.
— Ха, знаци! — изсумтя Аби.
— Защото когато избягаме, няма да ни е приятно да разберем, че нямаме никаква представа как да се върнем.
— Къде да се върнем! — сопна се Абигейл. Ядът й вече беше насочен към Маргарет.
Маргарет стисна ръцете на приятелката си и заговори тихо.
— Знам, че си отчаяна. Аз изпитах същото, когато изгубих Антъни и останалите. Но те идват. Може би са на един-два дни път след нас. Когато избягаме от тези убийци, ще трябва да можем да се върнем, защото там ще намерим помощ.
— Ако избягаме — промърмори Аби.
— Не ако — когато! — настоя Маргарет.
— Толкова ме е страх! — проплака Аби и Маргарет я прегърна.
— Знам. И мен ме е страх. Но трябва да направим това, което сме длъжни, колкото и да ни е страх. Просто няма друг начин.
— Ще направя каквото искаш — изхлипа Аби.
— Добре — каза Маргарет. — Дръж се само винаги до мен и ако видя някаква възможност да избягаме, ще я използвам. Просто бъди готова.
Абигейл не отвърна нищо.
Вратата на каютата неочаквано се отвори. Влязоха двама облечени в черно моряци и застанаха на стража от двете й страни. Но този път вместо Арджуна Сваджан след тях влезе някаква жена. Косата й беше черна, а кожата й бе съвсем светла. Очите й бяха сини. Носеше тънка роба, която отметна, изглежда, за да покаже, че под нея не носи почти нищо. Пълните й гърди бяха стегнати с лента, а около кръста си носеше много къса копринена поличка. Оскъдното й облекло беше фино и добре скроено, а накитите по шията, ръцете и краката бяха цяло имане.