— По-скоро кешийски отпреди неколкостотин години — уточни Хари.
— Да не би енкоси да идва от Великото море? — попита удивено Тука.
— Вече ти казах, че идваме от много далечен град — отвърна Ник.
Тука го погледна замислено:
— В такъв случай трябва нещо много важно да ви е довело чак през Великото море, нали?
— Това ще го обсъждам с господаря ти — каза Николас. И като забеляза, че мечтите на дребния мъж да забогатее увяхват, добави: — Но ти печелиш от това, че ще стане след като върнем ранджаната на Великия господар.
— Колкото и щедро да оцени господарят ми постигнатото с ваша помощ, едва ли ще е достатъчно, за да компенсира това, че не успях да опазя кервана му — отвърна посърнал Тука.
— Ти само ни заведи при господаря си и ще видиш, че си е заслужавало.
— О, благодаря ви, прещедри енкоси.
— Ние обаче трябва да понаучим повече как са устроени нещата тук, така че в замяна на нашата щедрост ти ще ни обучиш на нравите в тази земя.
— Разбира се, с преголямо удоволствие, енкоси.
Щом стигнаха при фургоните, завариха двама от моряците да държат Бриза под стража.
— Какво е станало? — попита Николас.
— Тя се опита да удуши онова момиче във фургона и ние я спряхме, ваше височество — каза единият от моряците.
— Не ме наричай така — скастри го Николас. — Аз съм капитан на този отряд. И ще говорите само на кешийски или наталийски.
Морякът превключи на наталийски.
— Не разбрах каква е причината, но хванах тази да се опитва да убие момичето с многото накити.
— С многото накити ли? — попита Николас.
— Оная, дето другите наричат „ранджаната“.
Николас коленичи до Бриза и попита:
— Бриза, какво стана?
— Никой няма право да ме нарича така!
— Кажи ми всичко отначало.
— Вършех си работата и онази мърла ме викна и ми каза да й донеса една кутия, дето била в първия фургон. И аз й я занесох, а тя я отвори и почна да се кичи. После ми каза да й донеса вода, за да се изкъпела. Аз й казах да си я донесе сама и тогава тя ме нарече…
Николас я спря и каза:
— Ще ида да си поговоря с нея.
Отиде при втория фургон, спря и почука на дървената вратичка отзад.
Женски глас отвътре го попита кой е и той отвърна:
— Николас… капитан Николас.
Вратата се открехна, показа се едно момиче и каза с много властен тон:
— Господарката ми е тежко оскърбена от нападението на онази курва. Поръча да ви предам, че ще ви приеме утре. И не убивайте курвата преди господарката да се събуди, за да гледа.
Вратата се затръшна пред носа му и Николас примигна. Едва потисна желанието да отвори вратата и да влезе — прецени, че за всички ще е от полза, ако първо се наспят. Освен това наистина не знаеше какво да каже.
Върна се при Бриза и каза:
— Утре ще го уредя този въпрос.
— Тя ме нарече…
— Знам как те е нарекла — прекъсна я Николас. — Ще го уредя утре сутринта. Сега лягай да поспиш.
Ник остана край огъня с Тука и приятелите си и каза:
— Тука, ние можем да те направим ако не много богат, то поне заможен човек. Ако се опиташ обаче да ни подведеш, смятайки, че така ще се облагодетелстваш повече, моят приятел — кимна към Гуда — с най-голямо удоволствие ще ти счупи врата. А сега разкажи ни повече за тази държава.
Тука, изглежда, не го разбра.
— Държава ли, енкоси?
— Тази земя. Кой я управлява?
— От тази страна на реката джешандите претендират, че земите са техни.
— А от другата страна?
— Никой, енкоси. Сега сме твърде далече от Града на Змийската река, за да могат да стигнат дотук войниците на Върховния повелител, така че тук той няма власт. А другите градове са отвъд планините. Тези, които живеят тук, сами са си господари.
Поговориха още дълго и разбраха за земята, в която бяха попаднали, неща, които звучаха твърде странно. Тук не съществуваха кралства, империи или големи политически обединения, за да може Тука да разбере съответните думи. Беше земя на градове-държави и на независими владетели, всеки от които претендираше за земите, които войската му можеше да държи със силата на оръжието. В Източните земи, областта, над която господстваше Градът на Змийската река, властта се опираше на хлабав съюз между кланове и племена, свързани с джешанди. В момента те се управляваха от въпросния Върховен повелител, дошъл на власт преди двайсетина години, който удържаше властта си с помощта на интриги, насъсквайки едни кланове срещу други.
В хода на разговора Николас разбра, че за да пътува човек от едно място в тази страна до друго, му трябва наемническа войска, на което се дължеше убеждението на Тука, че самият Ник е „велик главатар“ или капитан, а неговите тридесет и трима спътници — наемническа група.