До каменната ограда лежаха двама все още живи мъже. Гуда помогна на двама от войниците да ги издърпат по-настрана от огъня.
Единият беше с рана на главата, а другият беше улучен е арбалет в рамото.
Мъжът с металната стрела в рамото беше в безсъзнание, но този с раната на черепа се размърда и се примоли:
— Дайте ми вода.
Един от войниците донесе мях и Гуда изми лицето му, а Амос възкликна:
— Богове! Това е най-грозният човек, когото съм виждал…
— Оох — рече мъжът и притисна с ръка слепоочието си. — Може и да си прав. Макар че като те гледам и ти не си голям красавец.
Челото на мъжа беше силно издадено напред и ако изобщо можеше да се оприличи на нещо, то беше буца гранит. Покриваше го тъмна коса, а веждите оформяха дебела черта над очите. Те самите наподобяваха две черни дупки, хлътнали под издатината на челото и разделени от една месеста топка за нос, който и да беше имал форма някога, явно беше чупен толкова много пъти, че вече нямаше и помен от първоначалния му вид. Проскубана брада растеше по кривите челюсти, явно бити толкова често, че бяха останали завинаги подути. Кожата, доколкото се виждаше такава над брадата, беше пъпчива и осеяна с белези. Амос наистина бе прав: това бе най-грозният мъж на света.
От друга страна колкото той изглеждаше грозен, толкова красиво беше лицето на изпадналия в несвяст негов приятел. Тъмна коса, изрядно подкастрени мустачки и фино изваяни черти.
Гуда подаде ръка на грозника да стане и го попита:
— Какво стана?
Мъжът опипа с ръка главата си.
— Какви ли не ужасни предателства. — Огледа ги и рече: — Не, не мисля, че това е голяма изненада за вас, като гледам как сте въоръжени.
Николас забеляза че всичките му войници все още държат оръжията си готови за бой и им даде знак да ги приберат.
— Кои сте вие? — попита Марк.
Мъжът отвърна:
— Аз съм Праджихетас, а това е моят приятел Ваясия. Наричайте ни Праджи и Вая.
— И вие ли сте от тая банда наемници? — каза Гуда.
— Не съвсем. Търсехме превоз нагоре по реката, тръгнали бяхме за войните…
— За войните ли? — попита Ник.
— Тоя кой е? — обърна се Праджи към Гуда.
— Той е капитанът.
— Той? Прилича ми на момче…
— На мен говори — каза Николас.
— Той е капитанът — повтори Хари.
Праджи каза на Гуда:
— Мога да повярвам, че ти е син, или любимецът, или твоя…
Николас опря върха на сабята си в гърлото му и тихо каза:
— Аз съм капитанът.
Праджи го изгледа от главата до петите, след което внимателно отмести върха на сабята и каза:
— Добре де, ти си капитанът. Та казвам, че бяхме тръгнали нагоре по реката за войните…
— Какви войни? — прекъсна го Амос.
Мъжът го погледна, притисна с ръка главата си, затвори очи и изпъшка:
— Някой да има нещо за пиене?
— Съжалявам, но имаме само вода — каза Николас.
— Е, може и вода — отвърна Праджи, взе поднесения му мях и отпи дълбоко.
Антъни се приближи и прегледа приятеля му.
— Не е тежка — прецени той. — Плетената ризница е поела по-голямата част от удара. — Успя да измъкне стрелата от рамото му и ловко превърза раната. — Ще оживее.
— Добре — изпръхтя Праджи. — Твърде много преживяхме с тоя кучи син, за да пукне без мене.
— Ти спомена за някакви войни — каза Марк.
Мъжът го изгледа, примижа и рече:
— Тъй ли?
— Тръгнали сте били нагоре по реката — подхвърли Амос.
— И си търсехме превоз до едно село, казва се Надоса, между Ланада и Хайпур. Качихме се с един търговец на вълна, който ни остави на няколко мили на юг, и после се отбихме тук. Щяхме да хванем пътя към западните води на реката — винаги се намират кервани, пътуващи за Хайпур — но все едно, тук намерихме тази весела банда главорези и момчета от клановете и когато почнаха да хвърчат пълните чаши, се включихме и ние. Някой черпеше на корем, а аз не съм от тия, дето ще се откажат от халба-две безплатен ейл.
— Значи не сте с тази група? — попита Николас.
— Ако бяхме от тях — отвърна Праджи, — сега щяхме да сме ей там. — И кимна към труповете, които димяха край горящата стена на хана.
— И какво стана? — попита Николас.
Мъжът въздъхна.
— Седяхме си и си пийвахме с една тайфа глупави хлапета и с няколко бандюги, дето майчиците си ще заколят за шепа жълтици, а оня тип, дето плащаше ейла, дойде и ни зашепна, че имало някаква работа за нас и трябвало да излезем от хана. Аз нещо се усъмних, така че когато излязохме, тръгнахме малко настрана от другите и оставихме цялата им пасмина между нас и оня, дето ни повика. Изведнъж се разнесоха викове и захвърчаха стрели от арбалети. Видях как удариха Вая и веднага след това ми притъмня. — Той се намръщи, опипа раната си и изохка.