Калис го изгледа така, сякаш бе изтърсил най-голямата глупост. Ник му обясни къде иска да остане да наблюдава и след това се обърна към Гуда:
— Искам да останеш тук с мен и с още няколко души да налягаме из двора. Онези ще очакват да видят пръснати трупове, така че не бива да ги разочароваме. Когато стигнат до фургоните, ние ще сме зад тях. — Гуда кимна. — Амос, ти отговаряш за фургоните. Щом прехвърлите рида, накладете няколко огъня зад него, така че конниците да видят светлината, но не и самите огньове. И ги накладете така, че конниците да ги видят, когато почнат да се качват към билото. Искам да се очертаят на пламъците, когато им подходим отзад. — Амос му отдаде чест с усмивка и махна с ръка на фургоните да впрягат.
— Хари — разпореди се Ник. — Ти отведи момичетата долу при реката, във високата трева, скрий ги и ги накарай да мълчат.
— А аз? — попита Бриза.
— Ти иди с Хари. Ако ранджаната издаде звук, давам ти право да си довършиш убийството.
— Благодаря — ухили се Бриза.
Войниците и моряците наскачаха по задачите си, а Николас се обърна към Праджи.
— Ако искаш да помогнеш, по-добре изнеси приятеля си на безопасно място. Не ми изглежда да е готов за битка.
— Той не е, но аз съм — рече Праджи. — Ще го кача в един от фургоните и ще тръгна с оня приятел, грозния.
Амос ги погледна през рамо и се направи на много обиден.
— Грозен ли?
Припасите, които бяха изнесени на двора и все още неразпределени и ненатоварени, набързо бяха скрити. Докато слънцето се спусне зад хоризонта, Николас беше поставил всички по местата.
Самият той остана в двора и легна с другите мъже на земята да чакат сигнала. Усети, че левият му крак малко пулсира. Повече го подразни, отколкото го заболя и той изтласка мисълта от ума си и отново взе да премисля плана си за атаката.
Толкова се унесе в мисленето, че се стресна, когато стрелата профуча и се заби в центъра на двора. Веднага се стегна и здраво стисна дръжката на сабята.
Чу се тропот на конски копита по твърдата земя, усили се и отрядът ездачи премина през поляната южно от хана. Един от мъжете изруга.
— Къде се тези проклети фургони?
— Не знам, капитане. Трябваше вече да са тук — чу се друг глас.
Обади се и трети глас:
— Виж, капитане! Ей там в небето свети! Има огньове зад хълма.
— Онези мързеливи нехранимайковци не са могли да изминат още четвърт миля! — каза гласът, за който Николас вече знаеше, че принадлежи на мъжа, когото вторият бе нарекъл „капитан“. — Какво пък, да направим това, за което сме дошли. — Чу се как извадиха оръжията и след това някой изрева и подкара коня си напред.
Николас изчака само миг, докато оставят хана след себе си, стана и тихо каза:
— Сега!
Мъжете му наскачаха и се затичаха, а тези с лъковете заеха позиция на самия път. Както се беше надявал, когато ездачите се изкачиха по височината, се очертаха добре на светлината на запалените огньове.
— Давай! — извика Николас и стрелците опънаха лъковете. Хората на Амос направиха същото от другата страна и преди да са разбрали какво става, половината конници паднаха от седлата.
Мъжете с лъковете нададоха викове и се втурнаха напред, а конниците, сигурни, че ще заварят шестнайсетима навярно пияни и неопитни мъже при фургоните, се оказаха нападнати от всички страни от тридесет калени в битки войници и моряци.
Един от ездачите се опита да препусне надолу по склона, но бе поразен от стрела. Николас погледна зад себе си и видя тичащия към тях Калис, който опъваше нова стрела в движение.
После капитанът горе на билото заповяда атака и останалите деветима конници препуснаха, за да си спасят живота.
Още двама бяха свалени от конете от залпа стрели, но другите се понесоха приведени ниско над вратовете на животните.
— Застреляйте конете! — извика Ник. — Никой да не се измъкне!
Екът на стомана в стомана му подсказа, че някои от падналите противници не са загинали и са станали, готови за бой. Първият ездач се понесе срещу хората пред Николас и той се приготви на свой ред да го нападне. Упражнението срещу конник, който знае, че целта пред него е синът на самия принц, беше едно. Това сега беше съвсем друго.
Пот потече по гърба му и той усети, че дръжката на сабята му се изплъзва. Сви колене и когато конникът го приближи, вдигна сабята високо.
Да застане срещу връхлитащ кон с такова оръжие беше глупаво и Николас го знаеше. Виж, ако държеше голям меч, като този на Гуда, можеше да рискува да посече краката на коня, като в същото време избегне атаката. Но сега трябваше да се опита да накара коня да се подплаши или да смени посоката, като се предпази едновременно и от самото животно, и от ездача му.