Николас остана сам с ранения, коленичи до него и му прошепна заговорнически:
— Ти си глупак! Какво ти заповядаха?
Очите на капитан Дубас бяха изсветлели от болката и лицето му беше обезкървено, но изглеждаше в пълно съзнание, когато отвърна:
— Не разбирам за какво ми говориш.
Николас бръкна в кесията, извади пръстена, който Калис им бе донесъл от Елвандар и му го показа.
— Показвам го само когато трябва да разкрия кой съм! — каза Николас. — Кой глупак ти нареди да дойдеш тук? Ние трябваше да избием хората от клановете и да отведем ранджаната в града.
— Но… — почна Дубас. — Даакон ми каза, че… че няма да има друга чета.
Николас извади камата си и я опря в гърдите му.
— Би трябвало да те убия, но явно някой по-високо е причинил цялата тази бъркотия.
— Кой си ти? — попита капитанът.
— Другите къде са?
Лицето на Дубас пребледня от болка.
— Аз трябваше да поема тези, които пристигнат с фургоните. Червените кръвници вече се връщат с лодките… Не разбирам…
— А пленниците? — попита Николас.
— Пленници не трябваше да има — каза Дубас. — Трябваше да убия момичетата и да върна телата им.
— Не бе, глупак! Другите пленници. От кораба.
— Кораба ли? — каза Дубас. Изведнъж на лицето му се изписа разбиране. — Ти знаеш за кораба! — И преди Николас да успее да реагира, капитанът се хвърли напред и се наниза на камата.
Амос и останалите бързо притичаха.
— Какво стана? — попита разтревожено Амос.
— Сам се уби — отвърна с горчивина Николас. — От много ум преиграх.
— Разбра ли нещо? — попита Хари, докато помагаше на приятеля си да стане.
— Само едно име.
— Какво име? — попита Праджи.
— Даакон.
— О, великолепно — каза Праджи. — Вече си спечелихте сериозни врагове, капитане.
— Кой е този Даакон? — попита Марк.
— Това е главният съветник на Върховния и най-коварният кучи син в Източните земи, в Речните земи и, по дяволите, в целия този скапан свят може би.
— И доколкото разбирам, е изменник — каза Николас.
— Не може да бъде — отвърна Праджи.
— Защо не? — учуди се Хари.
— Защото тъкмо той е човекът, който държи на власт Върховния повелител. Той е човекът, от когото всъщност се боят всички.
— Защо? — попита Марк.
— Защото е магьосник.
— Това да не би да е някаква рядкост тука? — попита Ник.
— Ха! Ама вие явно сте от доста далече — отвърна Праджи и добави много сериозно: — Капитане, в Източните земи има само един магьосник и това е Даакон. Ако някой друг магьосник се озове в града, това за него означава сигурна смърт. При това не от най-приятните. Според мълвата той ги изяжда.
Николас погледна Накор и Антъни и поклати глава, а Праджи продължи:
— Разправят, че тъкмо той е човекът, създал Червените кръвници, и че те изпълняват неговата воля, а не се подчиняват на Върховния. Говорел с мъртвите и имал за любовница едно зловещо същество, което пиело човешки души. Тъкмо тя поддържала живота му. Предполагат, че е на неколкостотин години.
Накор направи тайнствен знак с ръка.
— Много лошо. Некромантията е едно от най-лошите учения.
Антъни кимна и Николас можеше да се закълне, че младият маг е потресен, поради което каза натъртено:
— Сред нас няма магьосници, така че няма от какво да се тревожим.
— Това е добре — каза Праджи. — Но Даакон не може да бъде предател. Той може да свали Върховния когато си поиска.
Николас въздъхна.
— Е, все едно, ако стоим тук, никога няма да разберем кой всъщност стои зад целия този заговор. Как най-лесно можем да стигнем до града?
— С лодки — отвърна Праджи. — Но след като ханът е опожарен, оттук никога няма да ни вземат. Ще си помислят, че ние сме убийците, а пък ако дойдат джешандите, ще ви се наложи да се обяснявате много бързо, докато ви пекат с главата надолу на огъня. Преди време, когато дариха тази земя на бащата на Шингаци, те поставиха хана му под своя закрила.
Грозният мъж се озърна боязливо, сякаш споменаването на името на номадите можеше да ги накара да се появят.
— Най-добре е да тръгнем на юг покрай реката. На пет дни оттук има едно селце и там от време на време се отбиват лодки. Ако пък не намерим превоз по пътя, все ще стигнем до града за месец-два.
Николас не отвърна нищо. Цял месец щеше да е твърде късно.
— Махни се от мен! — изпищя Абигейл.
Изрита и отвратителното същество се отдръпна.
— Не мисля, че ще ти навреди — каза Маргарет.
— Не ме интересува — отвърна ядосано Абигейл. — Те са гадни.
Съществата, за които ставаше дума, бяха човекоподобни, но вместо с кожа бяха покрити със зелени люспи. На мястото на челото изпъкваше широка костна издатина, а от безизразните лица ги гледаха големи черни очи. Зъбите им бяха странни, не толкова остри като на крокодил, но не и правилни като на човек. И да имаха пол, не си личаха никакви външни белези; гръдните им кошове бяха съвсем плоски, без цицки, и скутовете им изглеждаха съвсем гладки. Маргарет не знаеше що за същества са, но разбираше, че по някакъв начин са свързани с онова, което бе обитавало съседната им каюта на черния кораб.