Бяха ги свалили от кораба и ги бяха докарали в това имение извън града. Арджуна Сваджан бе подновил разпитите си. Маргарет вече се бе убедила, че в привидно безразборните му въпроси има някаква система, но все още не можеше да я схване. Разбираше, че повечето от това, което ги пита, е предназначено да прикрие замисъла на разпита, но начинът на задаването на въпросите, както и темите им, бяха толкова оплетени, че не можеше да долови какво се крие зад тях. Не видяха повече загадъчната жена, която бе заповядала да убият момичето, за да им покажат, че животът на техните съотечественици зависи от сътрудничеството на двете девойки. Веднъж Маргарет попита Арджуна за нея, но той пренебрегна любопитството й и зададе следващия си въпрос.
Ежедневието им бе станало съвсем предсказуемо. Повечето време ги оставяха сами, освен когато ги навестеше Арджуна за поредния разпит. Закуската, обяда и вечерята им поднасяха мълчаливи слуги. Следобед им позволяваха да прекарат няколко часа в една градина, под тънък навес, който ги предпазваше от слънчевия пек.
Но днес нещата се бяха променили. Вместо да дойде Арджуна и да започне да ги разпитва, в стаята им бяха вкарани двете същества. Абигейл беше избягала в ъгъла, докато Маргарет бе останала на място, готова да се защити с един стол. Съществата обаче седнаха кротко на пода и мълчаливо загледаха момичетата.
Абигейл се беше престрашила да се върне и да приседне на леглото си и в продължение на още един час едното същество я гледаше втренчено. А сега се беше опитало да я пипне.
— Чувала ли си за нещо подобно? — каза Маргарет.
— Не — отвърна Аби. — Трябва да са някакви демони.
Маргарет огледа онова, което се взираше в нея.
— Не мисля. В тях няма нищо магично. Но кожата им е също като ръката, която видях през прозореца на кораба.
Вратата се отвори и слугите донесоха храна. Момичетата не изпитваха никаква охота за ядене, но вече знаеха, че ако не изядат храната, ще ги натъпчат насила. Докато се хранеха, интересът на съществата като че ли се усили и те се опитаха да се наместят по-близо до тях. Абигейл прогони своето, като го замери с чинията си, а Маргарет просто не обърна внимание на второто.
След това влезе Арджуна и преди да отвори уста, Маргарет му извика гневно:
— Какви са тия същества?
С неизменно спокойния си тон той каза:
— Тези ли? Те са безвредни. Ще ви правят компания.
— Не ги искаме! — настоя Абигейл. — Разкарайте ги.
— Изобщо няма да ви навредят — отвърна Арджуна. — Ще останат. — Седна на един стол и продължи: — А сега ми разкажете какво знаете за легендата за Сарт?
Маргарет погледна съществото, което се взираше в нея, и за миг забеляза в крокодилските му очи проблясък на разум. Полазиха я тръпки.
Лодките се носеха мудно по водата.
Николас преценяваше положението. С онова, което бяха прибрали от пристана на Шингаци и сандъка с имането, хората от „Четата на Николас“, както вече се наричаха, бяха добре екипирани и сравнително богати. Бяха се придвижили надолу по реката до селото, за което им бе споменал Праджи и там бяха спрели.
Отначало селяните се бяха разбягали от страх, убедени, че са банда разбойници, но Николас беше изчакал спокойно с фургоните цял ден, докато един от жителите не се осмели да се покаже от близката гора и да поговори с тях. Нужни бяха само няколко думи и една жълтица, за да го убедят, че не са дошли да плячкосват.
Селяните се върнаха, предложиха им подслон за цяла седмица и пострадалите хора на Николас се възстановиха. Дразнеше го, че губят време, но се беше съгласил, че всички трябва да си починат добре, ако им се наложи да продължат пътя си на юг с фургоните. А и селото беше най-подходящото място, в което да спрат лодки. През това време спътникът на Праджи Вая се бе възстановил достатъчно, за да се включи в разговорите с останалите. За Николас той се оказа доста суетна личност — гордееше се с чаровния си профил и къдравите си кичури. По-младите женички в селото само подсилваха високото му самочувствие, обсипвайки с вниманието си красивия воин, като му носеха непрекъснато студена водица, пресни плодове и медени питки през деня и, както подозираше Николас, го даряваха с ласки през нощта. Ник също така беше установил, че благородническото му красноречие е повече поза и че зад него се крие не особено висока интелигентност. Изглежда, Праджи беше мозъкът на тази двойка, но се примиряваше другите да си въобразяват, че водачът е Вая.