Докато хората му се възстановяваха и отдъхваха, Николас премина кратък курс на обучение от Гуда как се ръководят и развръщат в бой войници на ниво отряд или чета. Ако Праджи и Вая останеха с тях, щяха да наброяват тридесет и петима мъже, плюс Бриза. Моряците поръмжаха отначало заради наложените им упражнения, но войниците им се подиграваха безмилостно и те се примириха и преминаха през безброй тренировки с меч и лък, докато не усвоиха оръжията ако не добре, то поне поносимо. Според Праджи и Тука тридесет и петима души бяха доста малобройна чета, за да вдъхват респект — някои от по-големите наброяваха до шестстотин души, — но все пак бяха достатъчно, за да минат за наемници.
В края на седмицата се появиха лодки, Праджи развя бяло знаме — универсалния сигнал за преговори и сега вече наближаваха целта им.
Глава 17
Градът
Николас се напрегна.
Змийската река се виеше през непроходими блата, а сега прекосяваха някакво огромно езеро. Николас се вгледа в очертанията на далечния град, обърна се към Праджи и попита:
— Къде сме?
— В Езерото на кралете — отвърна Праджи.
— Защо се нарича така?
Праджи беше отпуснал гръб на една бала, а наблизо спеше Вая; двамата като че ли изобщо не се отделяха един от друг.
— Градът е възникнал преди много време като тържище на южните племена от Източните земи. С годините се е разраснал и сега човек трудно може да каже, че гражданите му са родствени с джешандите и другите степни племена. — Праджи почна да чисти ноктите си с върха на камата си. — Нали се сещаш, всяко племе си имало крал, и всяка година различно племе поред е върховенствало годишния събор. Така всяка година градът получавал различен крал, настървен да си разчисти сметките за всичко, което другите крале са причинили на неговото племе през последните тринайсет години — четиринайсет големи племена, нали разбираш? Все едно, след неколкостотин години на хората в града накрая им писнало. Вдигнали бунт и накрая всичките четиринайсет крале, както и много от съплеменниците им, били издавени в това езеро. Затова се нарича Езерото на кралете.
— И какво станало после?
— Ами, известно време се опитвали да я карат с еднолични управители, но след няколко по-големи пожара и няколко бунта, в които загинали стотици души, решили, че е тъпо и че е по-добре вождовете на клановете им да си направят този техен съвет. Това изглеждало честно, никого не дразнело кой знае колко, всичко си вървяло от добре по-добре, и така още неколкостотин години.
— След което се появил Върховният повелител? — каза Хари. — И кой е той?
Праджи се почеса по брадичката.
— Слушал съм разни истории, но никой не знае със сигурност. Не е разумно човек да разпитва много.
— Тайна полиция ли? — попита Николас.
— Казват й „Черната роза“ и хич не е смешно. Командва я някой, когото знаят само под прозвището „Тартора“, но никой не знае кой е той. Някои смятат, че той държи Даакон под око; други са убедени, че самият Даакон е Тартора. Но от тия, които познавам, никой не знае със сигурност, това е факт.
Праджи прибра камата си.
— Виж, за Върховния повелител знам следното. Името му е Валгаша, което име не е джешандийско, нито е от някое от местата, където съм бил. Висок — видях го веднъж на парада в края на Летния празник. Едър, бих казал, като вашия приятел Гуда. Изглежда около трийсетгодишен, но съм чувал, че не се е променил, откакто е взел властта, а и с тези приказки за магьосника му — кой знае. Има си един любим орел, с който ловува като със сокол. Хората разправят, че птицата била вълшебна.
— Колко ни остава до града? — попита Николас.
— Не е много — отвърна Праджи и посочи групата дървета на отсрещния бряг. — Езерото се оттича ей там, в реката, която обикаля около града.
Праджи помълча малко, след което продължи:
— Като стигнем там, най-добре ще е да ви намерим някое място, където да се подслоните. Една чета е редно да се настани някъде, където да могат да я потърсят да я наемат. Имате ли възражения да поживеете по-скромно?
— Не. Защо? — попита Ник.
— Ами — отвърна Праджи, — щото имате повече злато, отколкото е нормално, както разбирам, а една малка чета, ако почне да живее в голям разкош, ще си навлече бързо белята. Няма да е много добре да отседнете в най-скъпата гостилница в града. Но ако я карате скромно, хората ще си помислят, че сте изпаднали и сте бедни. — Помисли малко и продължи: — Мисля, че знам едно подходящо място. Точно до пазара. Скромно е, не е прекалено мръсно, а и гостилничарят няма да ви одере кожите.