Николас присви очи.
— Чакай малко!
— О, не ми казвай, че е красива. Знам, но не е това, което изглежда.
Хари кимна.
— Разговарях с нея и… в нея има нещо студено.
Ник реши да не обръща внимание на обвинението на Бриза.
— Добре, днес няма да реша нищо. Защо да не вземем да подушим малко наоколо. Бриза, ти можеш да се оправяш из улици като тези, а и ти можеш да се повъртиш тук-там, Хари. — Извади малко злато от кесията си и му го даде. — Купи каквото прецениш, че може да ни потрябва… и вземи Антъни да си попълни запасите с церове. — Озърна се из помещението. — Като стана дума за него, защо не ги виждам с Накор?
— Антъни го видях в една от задните стаи да преглежда раната на Вая — каза Хари. — Накор не съм го виждал, откакто дойдохме.
Ник ги отпрати и остана да седи още малко сам, потънал в мисли. Появи се Калис, седна до него и каза:
— Нещо ми изглеждаш притеснен.
— Хайде да излезем да се поразтъпчем — каза Николас.
Двамата излязоха и тръгнаха по късата уличка към пазара.
Пазарът се намираше на гигантски площад, разделен от широк булевард от север на юг и друг, минаващ от изток на запад. Точно където двата булеварда се пресичаха, беше издигнато нещо като каменна естрада и по стъпалата й се бяха струпали просяци, гадатели и улични смешници и артисти. Улицата, тръгваща от хана на Кийлър, влизаше в пазара откъм юг. В пазара от всички посоки се вливаха още улици, с изключение на източната страна, където се издигаше стената на двореца на Върховния повелител.
Навлязоха сред гъстата човешка гмеж, пъплеща из пазара, тръгнаха да обикалят сергиите и се заслушаха във виковете на търговците, подканящи ги да огледат грънците им, накитите, сладкишите, платовете и всякаква друга стока, която човек можеше да си представи. Калис мълчеше, а Ник спря пред една сергия и се престори, че оглежда оръжията, предлагани за продан от някакъв еднокрак мъж. Когато стигнаха до една количка с плодове, Николас промълви:
— Чувствам се някак… не на място.
Калис кимна.
— Разбирам.
— Нима? — попита Ник и го погледна.
— Аз съм малко по-възрастен от двамата ти по-големи братя, въпреки че изглеждам на твоите години — каза Калис. — Но за моя народ съм все още почти дете. — Той се огледа. — Всичко това за мен е чуждо. Много пъти съм посещавал Крудий, но освен когато чичо ти Мартин и Гарет или някой щурмовак от Натал ни погостуват в Елвандар, никога не съм разговарял с човешко същество повече от една-две вечери. Да, знам добре какво е да се чувстваш не на място. — Усмихна се с една от редките си усмивки и добави: — Но ти нямаше това предвид, нали?
Николас поклати глава.
— Не. Чувствам се като натрапник, преструващ се, че е капитан на чета наемници.
Калис сви рамене.
— А не би трябвало. Поне аз не мисля, че трябва. Хората вече приеха водачеството ти и досега не си направил нищо, което да покаже, че преценката им е била погрешна.
Той замълча, когато отстъпиха встрани да отворят път на някакъв фургон, пълен с роби. Николас огледа внимателно лицата на хората във фургона с плахата надежда, че ще разпознае някого. Робите бяха свели очи с примирени лица, сякаш знаеха, че животът им вече завинаги ще е под властта на други.
Николас се загледа след фургона и промълви:
— Благодаря ти. Предполагам, че ако си изпълня ролята добре, няма да е толкова от значение как се чувствам самият аз.
Калис се усмихна.
— Ти твърде много приличаш на чичо си Мартин. И той все разсъждава. Иронията е в това, че всъщност ти приличаш повече на него, отколкото Марк.
Ник се усмихна.
— Ако е така, наистина е ирония.
Прекараха още половин час в обиколка на пазара и най-сетне се озоваха край стъпаловидната естрада в центъра. Там ги нападнаха тълпи просяци, които ги молеха за подаяния в замяна на благословии, които бързо се обръщаха на ругатни и люти клетви, щом двамата се направеха на глухи. Гадатели им запредлагаха да им предскажат бъдещето на карти, на кокалчета или на дим, но те и тях подминаха с равнодушие.
Стигнаха друг участък на пазара, към който се стичаше голяма тълпа. Пробиха си път и се озоваха пред широка платформа, издигната близо до високата стена на двореца. Тълпата бе заобиколила платформата, но до стената оставаше голо пространство. Николас вдигна очи и видя висящите от стената клетки. В тях имаше човешки тела — два оглозгани скелета и един човек, който едва помръдваше. Калис проследи погледа му и рече:
— Както виждам, тук обичаят е да излагат смъртта на показ.