— И аз не знам. Ако господарят ми се окаже жертва на някой заговор, целящ да предизвика търкания между клановете — много от които имат силни връзки с влиятелни търговски къщи тук и в други градове, — малцина от главатарите на тези кланове ще са склонни да си спомнят, че господарят ми е бил само жертва на по-голям заговор. — Мъжът сви рамене. — А и честно казано, господарят ми няма да остане никак доволен, ако го нарекат „жертва“ — при всичките му великолепни качества и той не е лишен от суетност, — а пък и ефектът от такова оправдание няма да е никак здравословен за търговията му.
— Има някои неща, които засягат хората ми и които могат да се отразят на всичко това — каза Николас.
— Какво предлагаш? — попита Анвард.
— Да не предприемаме нищо следващите няколко дни — отвърна Николас. — Преценихме, че ако Върховният е замесен в тази поредица от нападения и убийства, животът на момичето няма да има никаква стойност в двореца, но ако тя се окаже наградата в някоя игра, която не разбираме, това може да се окаже най-безопасното място в света за нея. Но да те попитам нещо: как би реагирал господарят ви, ако я върнем обратно?
— Няма да е доволен, но неудоволствието му ще е заради неуспеха на начинанието, а след като начинанието е било обречено още от самото начало поради двуличие, няма да е склонен да сипе ненужни обвинения.
— Дали бащата на момичето ще го накаже?
— Вярно е, че баща й има много дъщери, но той ги цени всички. Не, не мисля, че ще й посегне. Защо питаш?
Николас премисли бързо и отвърна:
— Просто за да се уверя, че разбирам всички рискове в тази игра.
— А какво е станало със скъпите дарове, които придружаваха ранджаната?
— Всички са налице — каза Николас.
— Ще изпратя един фургон и стражи да приберат стоката на господаря ми.
Николас вдигна ръка.
— Бих предпочел да изчакате малко. Не мисля, че някой от тези, които ни видяха да идваме, подозира, че имаме нещо общо с всичките убийства нагоре по реката, но човек никога не може да е сигурен. В случай, че те следят, не искам да се разчуе, че сме намерили някакво съкровище или пък самата ранджана. Нека засега да си мислят, че момичетата с нас са нашите лагерни спътнички. — Анвард го изгледа подозрително и Николас допълни: — Имаш думата ми: когато ранджаната си тръгне, ще вземе със себе си всичкото си злато и накити.
Представителят стана и отвърна:
— Ще проявя предпазливост, но ще гледам да посъбера сведения кой все пак е виновен за цялото това нещастие. Колко ще се задържите тук?
— Няколко дни.
Дебелият мъж кимна почтително.
— Желая ви лек ден, капитане.
След като Тука не го последва, Гуда го запита:
— Е, натриха ли ти носа?
Дребният фургонджия сви рамене.
— И да, и не, саиб. Освободиха ме от служба затова, че не успях да опазя имуществото на господаря ми, но затова, че съм се върнал с новината, че ранджаната е пристигнала в града цяла и непокътната, все пак не ме набиха или убиха.
— Доколкото схващам, тук трудно се намира работа — подхвърли Марк.
— Така трябва да е — каза Амос, — след като работниците търпят такова отношение.
— Много е трудно, саиб — изпъшка Тука и добави посърнало: — Сега сигурно трябва да се захвана с кражби, за да се прехранвам.
Николас не можа да се сдържи и се усмихна на комичната му поза.
— Не мисля, че го разбираш този занаят. — Тука кимна и Николас продължи: — Ето какво ще ти кажа. Ти свърши добра работа, така че защо не останеш да поработиш за нас, докато сме в града? Ще се погрижим поне да не умреш от глад.
Лицето на Тука грейна.
— Енкоси има нужда от колар?
— Не съвсем — отвърна му Ник. — Но имам нужда от човек, който се оправя из тия земи, а не познаваме много хора наоколо. Какво ти плащаха?
— По едно медно пастоли на Змийската река на седмица, храна и разрешение да спя под фургона.
Николас се навъси.
— Не съм много наясно с местните пари. — Извади няколко монети от кесията си, от онези, които бяха прибрали от пристана на Шингаци, постави ги на масата и попита: — Коя от тези е пастоли?
Очите на Тука се ококориха, като видя монетите.
— Ето тази, енкоси — каза той и посочи най-дребната медна монета в купчината.
— А другите какви са? — попита Гуда.
На Тука сигурно му се стори странно, че един наемник не познава местните пари, но не каза нищо.
— Тази е столещи — каза той и посочи един по-голям меден къс. — Струва колкото десет пастоли. — Той продължи с останалите: равното на двадесет столещи катарни и златната дракмащи, или за кратко драк. Останалите монети се оказаха от други градове и Тука им обясни, че се използвали толкова много и различни чужди пари, че било обичайно да се плаща колкото по официалния курс, толкова с типа на монетата и теглото й; повечето търговци сами преценявали качеството на златото и среброто, а сарафи не съществували. Николас му подхвърли едно столещи и каза: