— Иди си купи нещо за ядене и някоя чиста туника.
Дребосъкът се закланя енергично и каза:
— Енкоси е твърде щедър. — След което бързо изхвърча от гостилницата.
— Аз мислех, че бедните в Кралството получават малко, но това си е истинска сиромашия — каза Марк.
— Плащат на коларите десет пъти по-малко, отколкото в Кеш — каза Гуда.
Николас се намръщи.
— Търговията никога не е била от силните ми предмети, но предполагам, че цялата тази борба и раздори в търговията означава малко работни места и голям натиск за повече печалба. — Той сви рамене. — Евтин труд.
— Което означава едно добро нещо — вметна Амос.
— И кое е то? — попита Николас.
— Подкупите тук ще вървят много — ухили се Амос. — Което означава, че с това съкровище на Шингаци ние сме не само заможни, а много, много богати.
— Това е добре — каза Николас. — Но все още не ни приближава до нашите пленници.
— Така е — съгласи се Амос.
— Впрочем, къде са Хари и Бриза? — попита Николас. — Трябваше вече да са се върнали. — Беше ги изпратил на пазара, за да видят дали Бриза няма да може да се свърже с местните крадци и просяци. — А и Накор къде се дяна, по дяволите?
Гуда сви рамене.
— Накор ли? А, ще се появи той. Винаги се появява.
Накор влезе в двореца. Няколко минути преди това, тъкмо докато се чудеше как да проникне вътре, видя група монаси да се запътват натам. Огледа набързо облеклото им — жълти и оранжеви къси роби, с черна ивица плат през раменете, и импровизира. Влезе в крак след последния монах, обърна торбата си наопаки, за да изглежда все едно, че носи вързоп с черна ивица през рамо, и моментално се превърна в още един монах от ордена на Агни — за когото беше разбрал, че е местното име на Прандур, бога на огъня — след което храбро влезе в палата покрай двамата Червени кръвници при портата.
Докато ги подминаваше, ги погледна с крайчеца на окото си и ги сравни с описанието на Амос на Черните кръвници на Мурмандамус. Амос, единственият от компанията, който ги беше виждал, бе разказал на Ник и останалите за тях, след като намериха онзи шлем на пристана на Шингаци. Тия Червени кръвници стояха неподвижни като статуи, покрити от вратовете до ботушите с плетени ризници. Шлемовете напълно покриваха главите им — имаше само по две тесни цепки за очите. На гребените им имаше присвита фигура на дракон, със спуснати от двете страни на шлема крила. Очите на драконите бяха или от оникс, или от сапфир — за това Накор не беше съвсем сигурен, а и нямаше намерение да проверява отблизо. Всеки от стражите беше облечен в червен табард с черен кръг по средата, на който имаше златна змия с червено око.
Минаха под масивната крепостна стена, после през старинен външен крепостен двор, за да влязат в същинския палат. Изкачиха няколко стъпала към широко преддверие между високи колони, които поддържаха издадения напред трети етаж. Над тях се виждаха бойници с тесни амбразури. Накор забеляза, че старият, класически стил на отбрана все още е присъщ за обиталището на Върховния повелител, и мястото му се стори доста мрачно.
След това влязоха в огромен коридор, където вече се бяха събрали други хора. Около залата стояха на стража войници, облечени в черно и със същия змийски знак, а пред монасите се бяха струпали представители на още жречески ордени. Имаше и стотина заможни на вид мъже — някакви търговци, доколкото можеше да се съди по външността им, или представители на търговски съюзи.
Накор продължи след последния монах на Агни и скоро групата им зае мястото си в гигантската дворцова зала. Подредиха се така, че Накор се озова точно между двама стражи, застанали между гигантски колони от дялан мрамор. Огледа се наляво и надясно, след което отстъпи крачка назад и се озова зад стражите. Обърна се и се усмихна приятелски на един търговец, който го гледаше, после го подкани с жест да заеме мястото му, уж за да вижда по-добре. Мъжът се усмихна благодарно и пристъпи напред. Накор се шмугна в сянката на една от колоните и остана там да наблюдава церемонията.
На подиума в другия край на залата излязоха няколко души. Водеше мъж с впечатляваща фигура: над шест стъпки висок и с яки мускули. Лицето му би минало за красиво, ако в очите и устните му нямаше нещо жестоко, което се долавяше дори от разстоянието, откъдето гледаше Накор. Нямаше никакво съмнение, че това е самият Върховен повелител. Беше облечен в обикновена тога до коленете. Мъжът вдигна облечената си в ръкавица ръка и изсвири с уста. Някъде отгоре, от сводестия таван се чу писък и плясък на могъщи криле. Накор се вгледа в спускащата се птица — млад златен орел. Макар и млада, птицата беше достатъчно едра, за да я удържи на китката си дори и най-здравият мъж, но въпреки това Върховният повелител я понесе без усилие.