Якият старец рече:
— Дядо значи? Я го виж ти сополанковеца…
Николас измъкна сабята си и опря острието й в гърлото му толкова бързо, че стрелците не можаха да реагират.
— Ако мислиш, че хората ти могат да ме убият преди да те промуша, можеш да им заповядаш да стрелят.
Старецът вдигна ръка, за да накара хората си да изчакат и каза:
— Ако наистина си капитанът на тая чета, имаме да разчистим с тебе едни сметки. Бързо можем да загинем и двамата, така че не се опитвай да ме лъжеш. За никого не е чест да отиде в Дома на Господарката Кал с лъжа на устата.
Хората на Николас бяха стиснали оръжията си. Амос изрева:
— Само някой да направи нещо глупаво и повечето от нас ще са мъртви преди някой да е разбрал какво по дяволите става тук!
Старият мъж го погледна и попита Николас:
— Сигурен ли си, че не е той капитанът?
— Той е капитанът на кораба ми — каза Николас.
— Кораб ли? — учуди се старецът. — Ти имаш кораб?
Николас пренебрегна въпроса му и попита:
— Е, ще благоволиш ли да ми кажеш все пак защо нахълта тук да ми заплашваш хората и защо искаш да ме видиш?
Мъжът бавно вдигна ръка и бутна оръжието на Николас настрана.
— Дойдох да разбера дали вие сте тези, които убиха синовете ми.
Николас го огледа добре. Беше висок поне колкото чичо му Мартин и също толкова широк в раменете. Косата му беше прибрана на опашка като на воин и падаше до раменете му. А по многобройните белези по лицето и ръцете му си личеше, че прическата му не е от суета. Мечът на хълбока му беше стар, но добре поддържан.
— Не съм убил в живота си толкова много мъже, че да не мога да си спомня един-двама. Кои бяха синовете ти и защо смяташ, че аз трябва да съм причинил смъртта им?
— Аз съм Васлав Накойен, вождът на Лъвския клан. Синовете ми се казваха Питур и Анатол. Смятам, че знаеш за смъртта им, защото един от хората ми те е видял на влизане в града. С тебе има едно момиче, което идва от Кълбар.
Николас погледна Гуда и Амос и прибра сабята си.
— Тук не е подходящо място за разговори — рече той и посочи чуждите хора в гостилницата, които не бяха нито от неговата чета, нито от придружителите на Васлав.
— Можем да поговорим отвън — каза старецът.
Николас даде знак на Амос и Гуда да го придружат и щом стигнаха до вратата, рече:
— Би ли се погрижил никой да не излиза?
Васлав нареди на стрелците си да задържат всички по-надалече от вратата и излезе. Пред входа чакаха дузина конници, а зад тях — още толкова пешаци.
— Изглежда, си дошъл подготвен за какъвто и да било отговор — подхвърли Николас.
Старецът изпръхтя — дъхът му излезе на бяла пара в нощния хлад, — махна на Николас и другите двама да го последват и ги заведе в средата на конния отряд.
— Никой, който не е от кръвта ми, не може да ни чуе сега. Знаеш ли нещо за синовете ми?
Николас каза:
— Ако са замесени в онзи глупав набег на пристана на Шингаци — да, зная за тях.
— Мъртви ли са?
— Ако са били с нападащата банда — със сигурност са мъртви.
— Вие ли ги убихте?
Николас премери грижливо отговора си.
— Не мисля. Ние убихме само няколко души от клановете, които бяха пленили кервана с фургоните, но намерихме по тях само мечи и вълчи талисмани. — Съзнателно премълча за змийския. — Другите бяха някакви неопитни новобранци, които дори не се бяха сетили да си сложат постове. — Разказа му всичко, от момента, в който бяха намерили Тука и изгорелите фургони, до откриването на мъртвите мъже от клановете и наемниците.
— И вие сте се оказали там случайно? — попита старецът.
Николас реши за по-благоразумно да не му разкрива всичко и отвърна:
— Да, случайно.
Васлав не изглеждаше удовлетворен.
— И защо да ти вярвам?
— Защото нямаш причина да не ми вярваш — отвърна Николас. — Каква полза бих имал да нападам този керван?
— Златото — отвърна бързо старецът.
Николас въздъхна. Да бъдеш син на принца на Крондор май значеше, че алчността не ти е позната.
— Да речем, че златото е в края на списъка от неща, които желая. Имам си други грижи.
— Виж — намеси се Амос, — нали го чу като каза, че бях капитан на кораба му. Баща му разполага с цяла флота.
— Кой е баща ти? — попита Васлав.
— Баща му владее един далечен град — отвърна Гуда. — Той е третият му син.
Старецът кимна.
— Аха, да докажеш мъжеството си в бой. Такъв мотив мога да разбера.
— Нещо подобно — отвърна Николас. — Освен това далеч по-важен въпрос е сам да се запиташ кой би спечелил от смъртта на синовете ти.
Старият воин отговори:
— Никой. И това е най-голямата проклетия. Нападението е било един зле скалъпен заговор да бъде подразнен Върховният повелител, замислен от синовете ми и още няколко горещи луди от другите кланове. Избиването на тези млади мъже не носи полза на никого, дори на Върховния. То само усилва недоверието между всички кланове и Върховния повелител и ще посее само смут и брожения.