Николас посочи над носа, Хари погледна и видя надбягващите се с кораба делфини. Момчетата се засмяха възбудено.
Бреговата ивица на залива започна да се стапя зад тях. Амос вдигна очи към слънцето, после се обърна към помощник-капитана.
— Право на запад, Родес. Тръгваме към Острова на чародея.
Шест дни меняха курса заради преобладаващите западни ветрове и ето, че най-после юнгата от мачтата извика:
— Земя!
— Накъде? — изрева Амос.
— Два пункта на щирборд, капитане! Остров!
Амос кимна.
— Огледай добре сушата, Родес. Има едно заливче на югозапад, където можем да се задържим на дрейф. Предай, че ще останем само ден-два. Никой да не напуска кораба без разрешение.
— Че то никой няма да иска и да стъпи на Острова на чародея без изрична заповед, капитане.
Амос кимна. Знаеше кой живее сега там, но старите суеверия умираха трудно. От години за обиталището на Черния Макрос се носеше мълва, че е свърталище на демони и други тъмни твари. Магьосникът Пъг, роднина на Арута след осиновяване, с когото Амос се беше срещал неведнъж, се бе преместил да живее на острова преди девет години и по някакви свои причини не беше особено гостоприемен. Без да се замисля, Амос добави:
— И предай на всички да си отварят очите.
После се огледа и забеляза, че последното му предупреждение е съвсем излишно. Очите на всички на кораба се бяха приковали в малкото петно земя, което растеше с всяка минута. Амос изпита лека и нетърпелива възбуда, защото макар да знаеше, че Пъг не е канил гости, се съмняваше, че магьосникът ще нападне кораб, развял флага на Крондор.
Накор и Гуда се качиха на палубата и дребният мъж се втурна към носа. Принц Николас и скуайър Хари вече бяха там. Николас се ухили, зарадван от появата на дребосъка. Накор беше започнал да му допада; оказал се бе забавна компания в иначе скучното пътешествие.
— Е, сега ще видиш най-после някои неща — рече Накор.
— Вижте, замък — посочи Гуда.
С приближаването им на стръмното, издадено към морето полуостровче се откроиха контурите на замък. След малко пред очите им започнаха да се различават детайли. Приличаше на грамада от черен камък, издигаща се над скалистия издатък, отделена от останалата част на острова с тесен провлак, заливан от белогривите вълни. Над тесния ров се издигаше подвижен мост, но макар да беше спуснат, мястото не изглеждаше никак гостоприемно. От единствения прозорец високо на една от кулите проблясваше зловеща синкава светлина.
Корабът се плъзна южно от скалите в основата на стръмния бряг под замъка и скоро навлязоха в малко спокойно заливче. Николас, Хари, Гуда и Накор чуха вика на Амос:
— Сваляй всички платна! Спусни котвата!
След няколко минути корабът спря и Амос пристъпи към тях.
— Е, кой ще слезе на брега освен тези двамата — рече той и посочи Накор и Гуда.
— Не съм сигурен, че разбрах добре въпроса, Амос… капитане — каза Николас.
Амос като че ли намигна на момчето и рече:
— Е, значи, изглежда, баща ти е бил още по-малко словоохотлив с теб, отколкото с мен. На мен ми каза само да се завъртя край Острова на чародея за малко, за да можеш да навестиш братовчед си Пъг. Мислех, че знаеш това.
Николас сви рамене.
— Не съм го виждал от много малък. Почти не го познавам.
— Ти идваш — каза Накор. После посочи Хари. — Ти също. — Обърна се към Амос. — За теб не знам. Мисля, че и ти трябва да дойдеш, но не съм сигурен. Гуда идва с мен.
Амос поглади брадата си.
— Арута каза да постъпя, както ти поискаш, Накор, тъй че ще поразкърша и аз старите си кокали.
— Добре — отвърна дребният мъж с широка усмивка. — Да тръгваме. Пъг ни чака.
— Той знае ли, че сме тук? — попита Хари.
Гуда поклати глава.
— Не. Захъркал е и не е забелязал, че през последните три часа насам се приближава толкова голям кораб.
Николас се изсмя, а Хари прояви приличието да се изчерви. Амос се извърна към екипажа си — повечето моряци висяха по такелажа и гледаха примигващата светлина от далечния замък — и подвикна:
— Спуснете лодка!
Амос се затътри след другите четирима, които го чакаха горе на пътеката. От пътеката, водеща към замъка, се отклоняваше друга и Накор пое по нея.
— Замъкът е насам, кешиецо! — извика му Амос.
— Аз съм исаланец — отвърна Накор. — Кешийците са по-високи, тъмни хора и тичат насам-натам почти голи. А Пъг е насам.
— По-добре да не спориш с него, адмирале — каза Гуда и тръгна след него.
Скоро пред очите им се разкри малка долина. Беше обрасла с храсталаци и вековни дървета. Пътеката като че ли чезнеше в края на леса в подножието на хълма.