— Все пак в цялата тази история много неща изглеждат необясними — каза Николас. — Ако ти кажа, че на два пъти нападателите бяха оставили след себе си достатъчно злато, за да откупят цял град? А ако ти кажа, че намерихме и шлем на Червен кръвник?
— Невъзможно! — промълви старецът.
— Защо? — попита Николас.
— Защото никой Червен кръвник не излиза от града без Върховния. Те са най-личната му охрана.
Николас претегли грижливо думите си. У този стар воин имаше нещо, което напомняше за времена на по-прости нрави, когато тези хора бяха живели почти като джешандите. Колкото и да бяха станали граждани, хората от клановете почитаха наследството си. Все още бяха владетели и воини, хора, за които честната дума е закон.
— А ако ти кажа, че се появи още едно отделение войници, за да довърши всички успели да оцелеят и да убият ранджаната, и че тези войници бяха от личната гвардия на Върховния ви повелител?
— Имаш ли доказателство?
— Убих един от тях. Дубас Небу.
— Познавам я тази свиня. Капитанът на Втори отряд. Защо го уби?
Николас му обясни подробно какво бяха намерили в хана на Шингаци, като пак пропусна частта със змийския талисман. Когато привърши, старецът каза:
— Даде ми повод за размисъл, не само на мен, но и на вождовете на другите кланове. Някой явно се опитва да ни настрои един срещу друг, както и срещу Върховния.
— Кой би се облагодетелствал от такъв хаос? — попита Амос.
— Това е едно от нещата, които ще трябва да обсъдя в съвета с другите вождове на кланове. Сред фамилиите в различните кланове имаме много съперници и врагове — това си е традиция, — но едно такова бедствие може да ни тласне десетки години назад в съюза ни с Върховния.
— Вие сте в съюз с Върховния? — попита Николас.
— Да — отвърна старият вожд. — Не мога да ти обясня цялата ни история, докато стоим тук на студа. Ела в дома ми в Западния квартал на града утре вечер на вечеря с мен… доведи и спътниците си, ако се боиш за безопасността си. Тогава ще мога да ти разкажа повече.
Даде знак и му доведоха коня. Въпреки годините си той ловко се метна на седлото, а един от бойците му отвори вратата на гостилницата и подкани стрелците да напуснат хана.
— Утре ще пратя водач. До скоро — каза Васлав и поведе четата си.
Амос, Гуда и Николас изгледаха как бойците на Лъвския клан се отдалечават по улицата, после се върнаха на масата си, седнаха и Хари попита:
— За какво ставаше дума?
— Поканиха ни на вечеря — отвърна Николас, а Гуда и Амос прихнаха.
Калис даде знак на Марк да остане да чака. Вече от цял час се намираха в изгорялата къща и се спотайваха, за да не ги забележат случайно постове или патрули. Прехвърлянето през реката се бе оказало по-трудно, отколкото бяха мислили, защото на моста пазеше отделение войници. Бяха се промъкнали крадешком до кейовете, откъдето бяха откраднали една малка лодка. Преминаха реката и скриха лодката в храстите.
Калис вдигна два пръста и Марк кимна. Ако принцът на елфите не се върнеше до два часа, Марк трябваше да приеме, че са го пленили или че нещо му е попречило да излезе. Тогава трябваше да се върне и да докладва на Ник.
Калис претича през широкия път, минаващ покрай руините на фермата, и навлезе в малката горичка отсреща. Сред дърветата затича още по-бързо, уверен, че ще може да се прикрие, ако се наложи. Сред дърветата му беше някак по-познато, въпреки че не беше минавал преди между тези стволове. Очите му се взряха в сумрака, непрогледен за никое обикновено човешко същество, и ясно различиха очертанията на храстите и клоните — потеклото му беше такова, че нямаше нужда от светлина, за да вижда.
Стигна до края на горичката и спря. Вслуша се и сетивата му се изостриха до краен предел. Наоколо шумоляха животинки — зайци или лалугери. Калис отпрати около себе си мисъл за сигурност и покой и шумоленето затихна.
Сред смъртните на Мидкемия Калис бе уникално същество. Майка му беше елф, но баща му беше човек, наследил много от дарбите на легендарните валхеру, които смъртните хора наричаха Властелините на дракона. Тъкмо бащиното му вълшебство бе направило раждането му възможно и пак бащиното му вълшебство му бе дало дарбите, които можеха да се нарекат вълшебни. Калис леко се усмихна като си помисли какво ли би казал Накор по този повод. Беше подслушал голяма част от беседите на Накор с Антъни на кораба — Накор щеше да каже, че няма магия и че цялата вселена е съставена от „вещество“. Калис добре знаеше, че Накор е по-близо до истината, отколкото сам разбира, и се зачуди дали да не го заведе някой ден в Елвандар при Заклинателите, стига всички да успееха някак да се завърнат в родината си.