Притича през пътя, минаващ покрай имението, почти като призрачна мъгла под лунната светлина, освен ако някой не се вгледаше право към него. Движеше се неестествено тихо дори за същество, родено и отраснало сред елфи. Когато спря до самотния дъб, растящ край стената, дъхът му беше все така спокоен и нямаше и следа от някакво изтощение след бързия бяг освен няколкото капчици пот, избили на челото му.
Огледа внимателно стената и зачака. Притежаваше нечовешко търпение и остана на място неподвижен повече от половин час. По бойниците на стената не се забелязваше никакво движение. Стената се издигаше на петнадесет стъпки, гладка и трудно преодолима. Калис носеше лъка си в ръка; сега го метна през рамо, притича, приклекна, скочи нагоре и се хвана за ръба на стената. Издърпа се съвсем безшумно, колкото да може да надникне. После се покатери и се присви в сянката на един от зъбците.
Бързо огледа терена долу и веднага разбра защо по стената няма стражи. Имението беше огромно, с широки алеи, лъкатушещи през градини и покрай външни постройки. Главният дом се намираше на около четвърт миля навътре и си имаше своя защитна стена.
Не беше в нрава на Калис да кълне съдбата или да вини боговете за каквото и да било. Претърсването на този просторен район щеше да му отнеме няколко нощи, освен ако не извадеше късмет. Знаеше също, че му остава по-малко от час за оглед, преди да се наложи да се връща при Марк. Не че се притесняваше как ще се прехвърли през реката без лодка — можеше да преплува силните й течения със същата лекота, с която бе скочил до върха на стената — но се тревожеше за безопасността на Марк. В много отношения той беше единственият му истински приятел. Също като Мартин, Марк бе приел Калис без резерви, след като и най-близките му приятели в Елвандар се държаха на известно разстояние. Калис не изпитваше злоба или тъга — при елфите си беше така. Баща му също имаше малко приятели в истинския смисъл на думата, но пък имаше любовта на майка му и се радваше на почит, която си беше спечелил като боен вожд. Калис знаеше, че съдбата му е рано или късно да напусне Елвандар, и това бе едно от нещата, които го тласнаха да тръгне с Марк на това пътешествие.
Проследи с очи алеята, тръгваща под него, и как се виеше по терасираните градини, докато стигне главната сграда. Скочи леко от стената и тръгна по нея, вслушвайки се за какъвто и да било звук.
Маргарет се събуди и с усилие се измъкна от мъглявия облак, объркал сетивата й. Главата я болеше и устата й бе пресъхнала. Веднъж бе изпитала същото, когато за пръв път й бяха разрешили да изпие чаша вино, но сега не им бяха давали вино или някакво друго упоително питие с храната.
Слънцето все още не бе изгряло и светлината в стаята беше сивкава. Тя седна в леглото, бавно изпълни дробовете си с въздух и веднага усети някаква остра миризма. Не беше неприятна, но беше чужда и непозната.
Видя в сумрака на стаята Абигейл — лицето й се беше сгърчило все едно че сънуваше някакъв кошмарен сън.
И изведнъж Маргарет си спомни: точно такъв сън беше разбудил самата нея. Беше се видяла в съня как я държат някакви същества… но не можеше да си спомни как изглеждаха.
После забеляза как едно от двете странни същества, свити в ъгъла, се размърда — направи леко движение с ръката си, все едно че се вчесва, и Маргарет изпита странна тръпка на изненада.
Стана от леглото и зашляпа боса през стаята към ъгъла, в който седяха едно до друго двете същества — бяха събрали главите си, сякаш си шепнеха нещо. Жегна я внезапна тревога. Съществата се бяха променили още повече. В сивата светлина, струяща от прозореца, успя да види, че кожата им е станала някак по-гладка и по-светла и че на главите им е изникнала коса. Уплашена, Маргарет отстъпи крачка назад с ръка на устата. Едното вече имаше коса също като русите къдрици на Абигейл, а косата на другото беше със същия цвят като нейната.
Марк изпъна лъка си, макар да беше сигурен, че този, който идва към него, е Калис. Малко други хора, може би само баща му и неколцина наталийски щурмоваци, можеха да усетят приближаването му в ранния предутринен сумрак.
— Прибери го този лък — прошепна Калис.
Марк стана и без повече думи тръгна с него. Нямаха време за губене, ако искаха да прекосят реката, без да ги забележат. Влееха ли се веднъж в ранния утринен речен трафик, щяха да са просто една от многото лодки, но ако ги зърнеше някой, че потеглят от тази страна на реката, толкова близо до имението на главния съветник, щяха да събудят подозрения.