— Външен двор! То си е цял замък!
Откритото за обстрел пространство между външната и вътрешната стени обикаляше цялото имение. Вътрешната стена се издигаше на дванадесет стъпки, а разстоянието между двете стени беше около тридесет. Водачът им каза:
— Преди двеста години Кланът на плъховете успял да нахлуе чак в самата къща и вождът на клана бил позорно прогонен. Наследникът му вдигнал двете стени, така че това никога повече да не може да се случи.
Васлав Накойен ги посрещна на входа с дузина воини от клана. Николас беше благодарен, че бяха срещнали джешандийците, защото сега можеше да долови родството между двата народа. Обитаващите града хора от клановете носеха халати от фина коприна и се къпеха в благовонна вода, но все пак си приличаха със степния народ и по облекло, и по въоръжение. Мъжете по покрива бяха с къси лъкове и арбалети, дълги лъкове не се виждаха. Прическите на всички бяха също като на Микола в юртата — дълъг перчем, прибран назад с кожена каишка, и повечето бяха с дълги провиснали мустаци и късо подрязани бради.
Васлав ги въведе в една голяма стая, която приличаше толкова на съвещателна зала, колкото и на трапезария. По средата беше изпъната маса, приготвена за пир, а около масата стояха и чакаха слуги. Васлав прикани Николас и спътниците му да се разположат, след това им представи единствения си вече син Хатонис, както и двете си дъщери. Ингя, по-голямата, изглеждаше в напреднала бременност и стискаше ръката на някакъв мъж, за когото Николас предположи, че трябва да е съпругът й. По-малкото момиче, Таши, около петнадесетгодишно, се червеше и държеше очите си сведени срамежливо към пода. След това Васлав представи Регин, съпруга на Ингя.
След като всички насядаха, слугите започнаха да поднасят всевъзможни ястия в малки блюда и Николас прецени, че се очаква да опитат по малко от всичко. Напълниха многобройните чаши от дясната страна на всеки на трапезата с най-разнообразни вина, от които трябваше да отпиват с всяко поредно блюдо.
Докато се хранеха, Николас зачака домакинът им да подхване разговор. Старият мъж мълчеше през цялата първа част от пира. След това пръв проговори Регин:
— Отдалече ли идвате, капитане?
Николас кимна.
— От много далече. Предполагам, че съм един от първите от моя народ, посетил този град.
— От Западните земи ли сте? — попита Ингя.
Континентът Новиндус се разделяше грубо на три части. Източните земи, на чийто бряг бяха слезли, включваха Горещите земи, както наричаха пустинята, както и Великите степи, родината на джешанди, а също и Града на Змийската река. Речните земи обхващаха ядрото на континента и бяха най-гъсто населената част на Новиндус. Река Ведра течеше от планините Соту на юг през широк пояс плодородна земеделска земя. На запад от тази река отстоеше равнината Джамс, сравнително негостоприемна степ, населена с номади, по-примитивни от джешандите. Отвъд нея имаше гигантска планинска верига, Ратх’Гари — Шатрата на боговете, — простираща се на север от морето до могъщите лесове на Ирабек, намиращи се между Ратх’Гари и планините Соту. Западните земи се намираха отвъд тази преграда от планини и гори. Обикновените обитатели на Източните земи не знаеха почти нищо за Западните земи, нито за техните обитатели. Още по-малко се знаеше за Островното кралство на Па’джакамака, което лежеше на петстотин мили още по-нататък. Едва шепа храбри търговци се бяха осмелявали през вековете да стигнат до далечните им градове.
— Кога ще ви се роди бебенцето? — попита Гуда, за да освободи Ник от необходимостта да отговори.
— Скоро — отвърна с усмивка Ингя.
След като разчистиха първите блюда, Николас каза:
— Васлав, ти спомена снощи, че е необходимо да понауча малко за историята ви.
Старият мъж кимна, изсмука последната мида от чинията си и остави черупката в блюдото, за да може слугата да го изнесе.
— Да. Знаеш ли нещо за историята на този град?
Николас му разказа каквото беше научил и старецът кимна.
— От векове насам, след като сме премахнали кралете, съветът на вождовете е управлявал добре и градът е бил спокоен. Много стари вражди били прекратени и много бракове между клановете били сключени, така че с времето сме започнали да се сливаме в един народ. — Той помълча. — Народът ни държи много на традициите. На собствения ни език се наричаме „пашанди“, което ще рече „праведен народ“.
— Родствени сте с джешандите — подхвърли Амос.