— Не — отвърна Николас.
След това им заразказва близо час за Островното кралство и за Велики Кеш, както и за пътешествието им през огромния океан.
Когато приключи, бяха вече свършили с яденето и отпиваха отлежало бренди и подсладено кафе. Васлав каза:
— Няма да нарека един гост на моя дом лъжец, Николас, но трудно бих могъл да повярвам на твоя разказ. Мога, с повече усилие, да си представя земи като тези, които ни описваш, като измислица на някой сладкодумен разказвач — с огромни кралства и десетхилядни армии. Но в живия живот? За мен е невъзможно да го повярвам. И при нас е имало в миналото хора с амбиция на велики завоеватели; по времето на нашите междуособици кралят-жрец на Ланада се опита да завладее други градове по реката. Върховният повелител се съюзи с раджата на Маарта, за да осуети амбициите му. Не, такива хора винаги биват възпирани.
— Не винаги — отвърна Николас. — Моите предци са били завоеватели, макар сега да са герои в историята ни. — Погледна Амос и добави: — Но историята я пишем ние.
— Николас говори самата истина — ухили се Амос — Ще трябва да вземеш кораб и да ни дойдеш на гости някой ден, Васлав. Сигурен съм, че ще ти се стори странно, но е истина.
— Нека да е така, но каква може да е причината някаква неведома сила да започва война отвъд толкова огромен океан — или Синьото море, както ние го наричаме — заради плячка и роби, след като толкова богатства могат да се награбят и тук? — попита Регин.
Николас се обърна към Васлав.
— Казахте, че тук имало четиринадесет племена, и ги назовахте. Случайно да е имало някога петнадесето?
Лицето на Васлав се вкочани. Той махна мълчаливо на слугите да напуснат и каза на дъщерите си:
— Вие също трябва да напуснете.
Таши понечи да възрази, че я пъдят, но баща й я прекъсна с вик:
— Излез!
След като в стаята останаха само Николас, приятелите му, Васлав, синът му и зет му, старецът каза:
— Хатонис е последният ми наследник от мъжки пол, а Регин ще стане бъдещият ни вожд, след като умра. Но никой друг не бива да чуе това, което ще си кажем. Какво каза, Николас?
Ник извади талисмана от кесията си и му го подаде. Старецът се вгледа мрачно в него и промълви:
— Змиите са се върнали.
— Змиите ли, татко? — удиви се Хатонис. Регин също изглеждаше объркан.
Старецът остави талисмана на масата.
— Когато бях още момче, баща ми, който тогава беше вождът преди мен, ми разказа за клана на Змията. — Помълча известно време, след което продължи: — Някога клановете ни били много повече. Три от тях отмрели, Невестулка, Дракон и Видра, а два други били унищожени в кръвна вражда или във война — Ястреба и Глигана. Според спомените на дядото на баща ми Змиите също като нас живеели в града. Имало предателство и толкова черно безчестие, че на никого не било позволено да споменава за него, и Змиите били изловени — до последния, както се смятало — и избити. — Васлав сниши глас. — Разбирате ли какво имам предвид, като казвам „до последния“? — Николас не отговори. — До крак. Всички мъже, жени и деца, в чиито жили течала кръвта на Змиите, били хвърлени на дръвника, все едно дали били млади и невинни. Братя избивали родните си сестри, женени за Змии. — Старият мъж замълча, за да уталожи мислите си. — Вие тук сте чужденци, затова не разбирате много неща, присъщи на клановете. Ние сме като едно цяло с нашите кланови тотеми. Онези от нас, които практикуват магия, се въплъщават в тяхната форма и опознават тяхната мъдрост. Разговаряме с тях и те напътстват младежите ни в първите им изпитания и в подвизите, за които копнеят. Нещо се е случило с клана на Змиите, който някога бил от най-могъщите. Нещо ги повело по тъмни и зли пътища и името им било прокълнато от всички.
— Виж това — каза Николас и извади пръстена. — Това е взето от ръката на моредел — родственици на тези, които тук са известни с името „дълголетните“ — край дома на моя чичо.
Васлав го изгледа продължително и промълви:
— Какво премълчаваш от мен?
— Има нещо, за което нямам право да говоря, дори от това да зависи животът ми. Дал съм клетва, както и целият ми род. Но има причина вече да сме свързани — ние, дошлите отвъд морето, и вие тук. Имаме общи врагове и съм сигурен, че тъкмо те стоят зад всички тези заговори.
— Кои? — попита Хатонис. — Върховният повелител и Даакон?
— Може би, но дори зад хора като тях — отвърна Николас. — Какво знаете за пантатийските змиежреци?
Васлав реагира незабавно.
— Това е невъзможно! Пак почваш да ни приказваш глупости. Те са същества от приказките. Чиста легенда. Живеят уж в някаква тайнствена земя, Пантатия, някъде на запад… змии, които вървят прави и говорят като хора. Такива същества има само в приказките, с които майките плашат непослушните си деца.