— Не са легенда — каза Амос. — Лично съм виждал един от тях. — И накратко им разказа за обсадата на Арменгар, когато Мурмандамус бе вдигнал пълчищата си на поход срещу Кралството.
— Отново съм изкусен да нарека един свой гост лъжец — каза Васлав.
Амос се ухили, но в усмивката му нямаше нищо весело.
— Задръж си изкушението, приятелю. Знаят ме като човек, който умее да разтегля лакърдии от време на време, но за това се кълна: истина е. А няма човек, който да ме е нарекъл клетвопрестъпник и да е оживял.
— Нищо не знам за вашите обичаи, както отбелязахте — каза Николас. — Но дали е възможно в древни времена това единство с техния тотем да е направило клана на Змиите уязвим за влиянието на пантатийците?
— Никой жив човек не знае какъв ужас е предизвикало заличаването на Змийския клан, Николас. Тази мрачна тайна е умряла заедно с вождовете, които са ги заличили.
— Но колкото и ужасно да е било това деяние, възможно е да е имало нещо общо с пантатийците, нали? — каза Николас.
Старецът изглеждаше потресен.
— Но ако змиечовеците са в основата на сегашните ни проблеми, как да им се противопоставим? Те са фантоми и никой тук не е виждал такъв. Какво, да хукнем във всички посоки да ги търсим ли?
— Все пак имаме надежда — каза Амос.
— Защо? — запита Регин.
— Защото аз не само съм виждал пантатиец, но и видях как умира.
— Те са смъртни същества — каза Николас. — Все още не знам какво кроят, знам само, че задачата ми е да издиря отведените от отечеството ми и да ги върна. Но докато го правя, убеден съм, че дори само това ще вбеси змийските същества и ще ги накара да тръгнат по петите ми.
— Какво би поискал да направи Лъвският клан? — каза Васлав.
— Засега — да стоите спокойно — отвърна Николас. — Ще бъда щастлив, ако видя как сами ще отмъстите на виновниците за смъртта на вашите хора. Това ще съвпадне с нашата цел, сигурен съм. И може да ми потрябва помощта ви.
— Стига да можем, ще ти помогнем — каза старецът. — Всеки вожд е длъжен да се закълне в много неща, когато получи длъжността си, но на една от многото клетви се държи най-много след тази, че над всичко друго вождът трябва да брани своя клан до смърт. И тази клетва е да избива всяка Змия. Това се изрича като ритуал и никой вожд от последните четири поколения не е очаквал, че ще се наложи да я изпълни. — Пръстите му опипаха талисмана. — До този момент.
Калис се присви зад един жив плет, засланящ го от някаква голяма постройка. Вече беше проучил няколко други такива сгради и се беше натъкнал на оръжейница, на складове и жилища за слуги, които се оказаха празни. Имаше признаци, че доскоро тези сгради са били използвани. Друга постройка беше приспособена за кухня и там сега се приготвяше много храна, което го озадачи, тъй като главната къща беше почти тъмна. Само една част, изглежда, беше населена, ако можеше да се съди по светлините от прозорците.
Бе проследил двама облечени в черно мъже с червени тюрбани на главите, които носеха ведра с гореща яхния от кухнята. Бяха влезли в главната сграда през двойната порта покрай стражите, облечени също като тях и въоръжени с мечове и лъкове.
Калис огледа стената. Беше без прозорци и сградата приличаше на нещо като голям склад. Той се озърна да не би някой да го види, след което затича към стената, засили се и скочи на покрива.
И за малко да падне от другата страна: постройката се оказа куха — нещо като покрит от всички страни с навеси двор.
Той присви очи и свръхчовешкият му поглед съвсем ясно различи какво има долу. Макар като елф да беше обучен да сдържа емоциите си, гледката все пак го потресе и ръката му стисна лъка толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Долу лежаха над сто затворници, приковани с вериги към дървени нарове. Въпреки че беше пролет, през нощта беше студено. Изглеждаха измъчени, мършави и много от тях явно бяха болни. Ако можеше да се съди по празните нарове, повече от половината от доведените от Далечния бряг пленници бяха мъртви.
Но това, което всъщност потресе Калис и събуди у него почти непреодолимо отвращение, бяха гъмжащите около пленниците същества. Всички представляваха извратени подобия на хора. Движеха се и жестикулираха почти като хора, устните им помръдваха в подражание на човешка реч, но в гласовете им имаше нещо нередно и вместо думи се чуваха нечленоразделни звуци. Двамата мъже, донесли ведрата с храна, тръгнаха през двора и започнаха да раздават на всеки от затворниците по черпак от яхнията.