Калис запълзя предпазливо по покрива, мъчейки се да научи колкото може повече, както и да различи, ако може, Маргарет и Абигейл. Спасителната операция щеше да е трудна. Въпреки че охраната на пленниците не изглеждаше многобройна, трябваше да се покрие голямо разстояние, докато се излезе от имението, а повечето от хората долу едва можеха да се движат, камо ли да бягат.
Той направи пълен кръг около сградата, запечатвайки всяка подробност в паметта си. За миг спря да огледа по-внимателно две от съществата, приклекнали до двойка затворници. Едното потърка с ръка косата на пленника до себе си и той немощно се опита да се отдръпне. Жестът на съществото отдалече изглеждаше едва ли не успокояващ. След което Калис зяпна поразен: съществото наподобяваше затворника! Той отново огледа зоната и сега съвсем ясно видя, че на всеки затворник се пада по едно същество, което прилича на съответния мъж или жена! Обиколи още веднъж по покрива на навесите, за да се увери, че не греши. Когато стигна до мястото, откъдето бе скочил, ловко се спусна долу и бързо се скри зад живия плет. От двете благороднички от Крудий нямаше и помен.
За миг го жегна леко колебание. Дали да се върне при Марк и да му каже за пленниците, или да продължи търсенето?
Но предпазливостта надви нетърпението му и той тръгна към външната стена и оттам — по пътеката към Марк.
Накор гледаше с възхита. Беше наблюдавал замръзналата фигура в креслото почти половин ден въпреки че човекът изобщо не бе помръднал, и беше очарован.
След като се озова в палата, Накор обиколи без никакви трудности всичките му коридори и галерии. Вътре нямаше войници на пост, а малкото слуги, на които се беше натъкнал, отбягна лесно. Повечето стаи стояха неизползвани — и непочиствани, доколкото можеше да се съди по пластовете прах. Скоро разбра, че не е трудно да се промъква от време на време в дворцовата кухня и да си взима каквото му е нужно, а и винаги можеше да разчита на ябълките, макар че изпитваше носталгичен гъдел за портокалчетата. Беше свикнал с тях.
Спал беше в меки легла, а веднъж дори успя да се изкъпе и да си облече нова роба, скроена явно за човек с неговия ръст. Сега се беше накиприл в светлолилава роба до колене с тъмнопурпурен шарф, обшит със златна нишка. По едно време дори се замисли дали да не се преименува на Накор Пурпурния ездач, но реши, че няма да е много стилно. Щом се върнеше в Кралството, щеше да си намери някой син халат — стига да успееше да се върне, разбира се.
Рано сутринта беше забелязал красивата тъмнокоса Кловис забързана за някъде и реши да я проследи. Тя беше слязла в някаква стая под земята и там се беше срещнала с Върховния повелител и си беше поговорила набързо с него. Накор нямаше как да се промъкне до тях и нито можа да ги чуе, нито да разчете думите по мърдането на устните им — номер, който често се оказваше полезен — но реши да проследи жената. Нещо в нея му се стори смущаващо познато.
Тя беше влязла в някакъв дълъг тунел и той се принуди да се задържи назад, за да може да я проследи незабелязано. Вървя през тунела близо половин час, преди да стигне края му, където се натъкна на заключена врата. Отключването й го забави съвсем малко и след това се озова пред стълбище, водещо надолу. Без колебание той бързо продължи по него, след като най-напред грижливо заключи вратата. Намери се в още по-тъмен тунел и спря. Не че тъмнината го плашеше, но не притежаваше необикновено зрение или слух, а пък и не изпитваше особено желание да приложи някой от многобройните си номера със светлини — току-виж ги взели за магия, а не му се искаше Даакон да го изяде — ако наистина го правеше. Накор беше започнал да се съмнява. Но приказката си я биваше, а Накор беше достатъчно практичен, за да пренебрегне неприятните възможни последствия, ако се окажеше, че не е само приказка. Той бръкна в торбата си и напипа друга цепнатинка, която си беше отворил в нея и която отвеждаше до друго място, не до склада за плодове в Ашунта. Напъха ръката си чак до рамото и опипа по масата, която си беше подготвил преди да тръгне да потърси Гуда, преди близо две години. Беше занесъл най-разнообразни и полезни нещица в една пещера в хълмовете край Ландрет, недалече от Звезден пристан, и след това беше запушил входа й с камъни, за да предпази малкия си склад от случайно разкритие. След това много грижливо беше отворил тънкия процеп в онова, което самият той наричаше „вещество“, на подходяща височина и разстояние от масата, за да може да се добере до всичко, подредено върху нея, като бръкне в торбата.
Напипа онова, което му трябваше, и го измъкна. Беше лампа. След това затвори процепа, замижа и проследи нишката, която бе усетил да минава над него. Не долови никакво помръдване в тъканта на веществото, което да го предупреди, че е задействана някаква тайнствена аларма. Сви рамене и се ухили. Приказният загадъчен „страж“ на магьосника май се оказваше поредната лъжа. Много лъжи вече беше разкрил той в това свое претърсване из палата и беше сигурен, че ще разкрие още преди това пътешествие да приключи. Бръкна в кесията на колана си, извади кремъка и огнивото и запали лампата.