— Така на мен ще ми останат само единадесет души, с които да изведа пленниците — каза Николас.
— Можеш да потърсиш помощ — подхвърли Накор.
— Може би Васлав ще помогне — каза Николас.
Амос поклати глава.
— Неговите хора сигурно са много добри воини, щом се стигне до трополене с коне и вдигане на шумотевица, но ще ни трябват хора опитни в промъкването, за да влязат и излязат от имението.
— Навярно Бриза може да поговори с крадците? — предложи Николас.
Амос потърка замислено бузата си с ръка.
— Може би, но според нейните думи те са доста боязливи и жалки; нищо общо нямат с нашите славни Шегаджии. Може би Праджи и Вая ще намерят няколко храбри момчета, на които може да се разчита срещу подходящо количество злато.
— Все пак гледайте да намерите някой — каза Накор. — Няма да е зле. — И тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита го Николас.
— Да поспя — отвърна му той ухилено. — Тук скоро ще стане много шумно. Всички ще хукнат насам-натам и ще настане пълна суматоха.
Излезе и Амос поклати глава.
— Най-странният образ, който съм срещал, а боговете са ми свидетели, че съм срещал много странни образи през живота си.
Въпреки тревогата си Николас се засмя.
— Да, но много ни помага.
Амос си спомни предупреждението на Арута да слушат Накор и усмивката му помръкна. Нещо мрачно се трупаше над главите им, и се трупаше бързо, а Амос знаеше, че колкото пъти е изпитвал това чувство, загиват добри хора.
Без да си кажат нищо повече, двамата се върнаха в гостилницата.
— Николас, мога ли да поговоря с теб? — каза Антъни.
Николас, който тъкмо се връщаше в стаята си, кимна и махна с ръка на магьосника да го последва.
— Какво има? — попита Николас, когато влязоха, и едва потисна прозявката си. Напрежението от чакането на Калис го беше изтощило. Той седна на леглото и махна на Антъни да седне на единствения стол зад масичката.
На Антъни като че ли му беше трудно да заговори и Николас реши да прояви търпение. Свали ботушите си и размърда лявото си стъпало.
— Боли ли те? — попита Антъни.
Николас раздвижи пръстите на крака си и отвърна:
— Не. Всъщност да. Искам да каже не. Всъщност. Малко е… схванат, това е всичко. Не е истинска болка, само… Спомням си как болеше, когато се преуморя. По-скоро предчувствие за болка, ако това е възможно, отколкото истинска болка.
Антъни кимна.
— Възможно е. Старите навици се забравят трудно, а старите страхове са си навици.
Николас не беше в настроение да разговаря за собствените си неприятности и каза:
— За какво искаше да поговорим?
— Чувствам се безполезен.
— Всички се чувстваме така, с това чакане…
— Не, искам да кажа, че все пак се правят разни неща, а аз имам чувството, че не помагам с нищо.
— Трябва ли да припомням, че ако не беше успял да проследиш Маргарет, всички ние все още можеше да сме в открито море, примрели от глад и жажда?
Антъни въздъхна.
— Оттогава насам.
— Ти спаси от сигурна смърт поне трима души, доколкото забелязах. Това не е ли достатъчно?
Антъни отвърна с нова дълга въздишка.
— Може и да си прав. — Бръкна под туниката си и измъкна талисмана, който Пъг първоначално беше дал на Николас. — Понякога се чудя дали не е време да използваме това. Пъг каза, че ще разбера.
— След като не си го разбрал, не го използвай — отвърна Николас. — Според Накор той е казал, че трябва да се използва, когато нямаме никакъв друг избор.
Антъни кимна.
— Вярно, така каза. Но все още не сме намерили Маргарет и Абигейл.
Николас стана и сложи ръката си на рамото на Антъни.
— Всички положихме дотук много усилия да намерим пленниците, Антъни. Зная какво изпитваш към братовчедка ми…
Антъни сведе очи притеснено.
— Опитвам се да го прикривам.
— Общо взето успяваш. — Седна пак на леглото и продължи: — И аз изпитвам нещо към Абигейл, въпреки че напоследък ми се струва, че е само детинско увлечение. — Погледна Антъни и добави: — Но разбирам, че твоите чувства са по-дълбоки. Казвал ли си й го някога?
— Не смеех — отвърна почти шепнешком Антъни. — Тя все пак е дъщеря на херцог.
Николас се усмихна.
— И какво от това? И преди е имало магове в семейството ни, а Маргарет не ти е някоя превзета дворцова дама.
— Чувствам се ужасно при мисълта, че никога няма да се осмеля да й кажа.
Николас кимна.
— Разбирам те. Все пак, ако успеем да върнем поне един от тези окаяни хора в Далечния бряг, ще сме свършили нещо добро пред тези, които очакват закрила от короната. — И добави мрачно: — Дори да се окаже твърде късно за Абигейл и Маргарет.