— Имаш ли план?
Николас въздъхна.
— Нищо друго не мога да предприема засега, освен да седя и да умувам. Струва ми се, че времето ни изтича. Не мога да ти кажа защо, но… просто чувство.
— Интуиция?
— Може би. Не твърдя, че притежавам каквито и да било магически способности. Просто знам, че ако не предприемем нещо скоро, ще се окаже твърде късно.
— Кога смяташ да се задействаме?
— Първо смятам сутринта да говоря с Праджи и Вая — каза Николас. — Не искам да губим много време между наемането на бойци и действието — колкото по-малко време за Черната роза на Върховния да разбере какво правим, толкова по-добре. Ако успеем да намерим двадесетина благонадеждни мъже, отиваме за кораба утре през нощта, а за пленниците — призори. Ако не съберем толкова, действаме с колкото успеем да наемем.
— Добре е да се задействаме вече — каза Антъни.
Николас кимна. Антъни стана и излезе. Николас се отпусна на леглото, заби поглед в гредите на тавана и се замисли. Дали наистина изпитваше някакъв интуитивен подтик, който щеше да ги върне в родния дом преди да ги е сполетяло ново нещастие? Или собственото му нетърпение щеше да ги доведе до нова трагедия? Когато бе с Амос и Гуда, се чувстваше твърд и уверен в решенията си. Знаеше, че обучението му е предназначено да го подготви за взимането на трудни решения, но останеше ли сам, съмненията се връщаха и с тях — страховете му. Кракът му винаги започваше да пулсира нощем преди да заспи и той знаеше, че волята му не е достатъчна, за да спре болката. Трябваше да е прав. Животът на много хора зависеше от това. Доплака му се.
Калис се вслуша и зачака. Долу минаха двама души, които си говореха тихо, без да забелязват, че се е стаил в клоните на дървото над тях. Гъстият листак и тъмнината го прикриваха напълно. Той изчака, докато се скрият зад ъгъла на стената, след което се смъкна от дървото и скочи в двора. Зачака, наострил уши. Макар да беше от другата стена на стената, това все още не гарантираше, че двамата не са го чули.
Предпазливостта му беше изключителна; никое човешко същество не можеше да чуе тихите му стъпки; не се чу никакъв тревожен вик и никой не го нападна. Той огледа градината. Беше малка, с басейн за къпане в средата. Отгоре беше опънат полупрозрачен плат, за да засланя жарките лъчи на слънцето в най-горещата част на деня, като в същото време градината остава светла. Големи врати и прозорци водеха към малкото убежище. Калис вече бе огледал други две подобни градини; и двете се бяха оказали изоставени, обрасли с буренак и езерцата им — пълни със застояла вода. Тази беше добре поддържана и чиста.
Калис притича през откритото пространство и надникна през прозореца. Кепенците бяха пуснати, но между летвичките видя лежащата на леглото човешка фигура. Косата й беше светлоруса на светлината на горящия фенер, но Калис не можа да различи чертите й. Възможно беше да е Абигейл, според описанието, което беше чул вече няколко пъти. Маргарет беше виждал, но другото момиче му беше непознато, тъй като бе дошло в Крудий преди последното му посещение. По-небрежно същество от него сигурно щеше да приеме, че това е едно от момичетата, които търсеше, но за Калис беше присъщо търпението на раса, в която животът се мери с векове.
Той се дръпна от прозореца и огледа вратата. Беше дървена, с брава и без ключалка. Вслуша се още няколко минути, но не долови никакъв звук.
Посегна към дръжката, но нещо го спря. Върна се при прозореца и надникна отново. Беше чул някакъв звук, макар и несъзнателно. Сега видя източника му. На леглото седеше още едно момиче и очите на Калис се разшириха. Беше близначка на първата.
Калис отново се дръпна от затворения прозорец. Вече бе видял ужасната гледка в двора на имението и се беше досетил, че по някакъв начин странни същества с помощта на някаква тайнствена и тъмна сила се превъплъщават в копия на отвлечените хора. Явно бяха направили същото и с Абигейл.
След това се появи Маргарет. Но за миг, със сетива по-силни от тези на всяко човешко същество, той усети, че това не е дъщерята на херцог Мартин. В жестовете й нещо не беше както трябва, стойката й не беше обичайна, а и изражението й не беше човешко.
Без да знае какво да прави, Калис зачака. Това поне беше лесно за него.
Николас се надигна от леглото. Оставаше близо час до съмване, но така и не бе успял да заспи. Отиде в голямата стая, където спяха дузина мъже, по шестима от всяка страна, и се добра до нара, на който спеше Праджи. Постелята на Вая беше от другата страна на пътеката срещу него. Николас леко разтърси Праджи за рамото и наемникът моментално се събуди.