Абигейл сбърчи носле.
— Това от нас ли е?
— От нас — отвърна Маргарет и се смъкна под водата, за да намокри косата си. Изправи се и издуха водата от устата и носа си. — Не знам колко ще мога да се очистя, но ако ще се махаме оттук, не искам да ни познаят точно по тази миризма.
— Да се махаме ли? — каза Абигейл, вече напълно будна.
— Вратата не се пази. Не чувам нищо наоколо и онези същества са се махнали.
Абигейл се отмести към малката скулптура на момиче, носещо вода с ведро, и потопи глава под водата, изливаща се от ведрото, за да измие мръсотията от косата си.
— Колко дълго сме спали?
— Не знам — каза Маргарет. — Като гледам нечистотиите в леглата ни, може да е и цяла седмица. Чувствам се ужасно, гладна съм и съм жадна.
Абигейл отпи от фонтана и каза:
— И аз съм скапана. — Изплакна още веднъж главата си и се огледа. — Без сапун по-чиста от това няма да стана. — Опита се да се изправи, но коленете й поддадоха и тя отново седна във водата.
— Внимавай — каза Маргарет и също пристъпи към фонтана да се измие. — Отслабнала си повече и от мен.
— Чудя се защо? — каза Абигейл, оправи с две ръце косата си и се надигна предпазливо в дълбоката до коленете вода.
Маргарет приключи с къпането, излезе от шадравана, подаде ръка на приятелката си и двете се върнаха в стаята.
— Не знам. Сигурно повече съм се съпротивлявала на онези… — Млъкна и зяпна. — Те ни направиха двойнички!
Абигейл примигна.
— За какво говориш?
— Двете същества, които стояха тук при нас.
— Онези гущерските ли? — попита я с отвращение Абигейл.
— Те се промениха. Порасна им коса и телата им се промениха… накрая приличаха на нас и говореха също като нас!
Абигейл я погледна изплашено.
— Маргарет, но как е възможно да направят това?
— Не знам, но трябва да се махаме оттук. Антъни и останалите са някъде наблизо, търсят ни и трябва да излезем и да ги предупредим за онези същества, които приличат на нас.
Отвориха големия кош, в който държаха чистите им дрехи, и Маргарет извади една долна риза и я подхвърли на Абигейл.
— Обърши се.
Награби още една за кърпа и след като се изсуши, я хвърли на леглото. Избра две сравнително здрави и не много омачкани рокли и подаде едната на Абигейл.
— За долни дрехи забрави. Ще трябва да се движим колкото може по-бързо. Може да се наложи да се катерим по стени.
Обу си меки пантофи и след като стана готова, зачака Абигейл да се оправи. Движенията на другото момиче бяха мудни и Маргарет трябваше да й помогне с пантофите.
После стана, отиде до вратата и надникна навън, за да се увери, че не се е появил никой. След като не видя никого, изведе Абигейл в коридора и после навън.
— Сигурен ли си, че това ми трябва? — попита Антъни и погледна торбичката в ръцете си.
— Да — каза Накор. — Човек никога не знае какво може да му потрябва. Тази жена, която се представя за Кловис, е опасна и използва някои свои номера. Може да не е толкова силна като Пъг, но може и двама ни да убие с поглед. Трябва да сме готови за всичко. А това, което имаме в торбичката, изобщо няма да го очаква.
— Но… — почна Антъни и млъкна. Нямаше смисъл да спори с дребния исаланец. Макар че съдържанието на торбичката го озадачаваше — така и не можеше да разбере за какво ще им потрябва.
Вървяха по тунела от двореца към имението на Даакон. Накор го беше вкарал в палата, докато войниците от дворцовия гарнизон се изнизваха и поемаха към пристанището през портата. Беше минал през външния двор, понесъл някакъв празен сандък, докато Антъни носеше чувал с ябълки. Докато стражът се сети да ги спре, Накор го попита накъде е кухнята и обясни, че носят продукти.
Стражът като че ли се пообърка, но не толкова, че да ги спре, и им показа накъде да вървят. Накор мина през входа за кухнята и зави по един коридор. Оставиха празния сандък, а Накор грижливо прибра чувала с ябълките в торбата си с фокуси, след което поведе Антъни към по-долните етажи и към тунела, водещ към реката.
Щом стигнаха до стълбата, извеждаща в имението на Даакон, Накор каза:
— Разбираш ли какво трябва да направиш?
— Да. Тоест не. Знам какво ми каза, но представа нямам с какво ще ни помогне.
— Няма значение — ухили се Накор. — Просто го направи.
Стигнаха до средата на имението, без да видят жив човек. Беше няколко часа след полунощ и Антъни знаеше, че ако всичко върви според плана, Калис и спасителите ще влязат в имението в следващите два часа. Работата на двамата беше да се погрижат магьосникът и Кловис да не се намесят.
Минаха по няколко коридора, смътно осветени от единични лампи, и най-накрая Накор поведе Антъни в покоите на Даакон. Младият чародей потръпна, като видя гниещите трупове по стените, след което се закова на място, зяпнал от удивление пред гледката със замръзналия магьосник с взиращи се в празното пространство невиждащи очи.