Накор пристъпи към Даакон и промълви:
— Още е зает.
— Пъг ли? — попита Антъни.
Накор кимна, извади лещата, която беше взел оттук, и му каза:
— Погледни през това. — Антъни се вгледа и Накор каза: — Те се борят. Мисля, че Пъг може лесно да спечели, но това може да означава беда за нас. Я да вземем да го отстраним тоя от пътя си.
— Така значи — чу се глас зад тях.
Антъни и Накор се обърнаха и видяха застаналата на прага Кловис — гледаше ги с присвити очи.
Лицето й в миг се преобрази, озарено от искрата на разпознаването.
— Ти!? — извика тя.
Накор се ококори и промълви:
— Йорна? — Тя кимна. — Така си и мислех. Намерила си си ново тяло!
Жената запристъпва към тях и Антъни преглътна от страх. Всичко в нея го мамеше така властно, че той едва се насили да си напомни, че тъкмо тя е злата сила, стояща зад всички ужасни събития, сполетели най-скъпите на сърцето му хора. Всяка смърт, всеки миг страдание, всеки изгубен живот на приятел и на любима — за всичко това беше виновна тази жена. И все пак тези нейни сладостно полюшващи се бедра, тези примамливо разтворени устни, повдигането на гърдите й, когато вдишваше, черните като бездна очи — всичко това го зовеше и той усещаше как тялото му откликва.
А после Накор каза:
— Я стига с тия глупости! — Пресегна се към Антъни и го ощипа силно по ръката.
Антъни изкрещя от болка и страстното му влечение към жената моментално секна. Накор каза:
— Тия миризми, с които вкарваш мъжете в капана си, престанаха да ми действат преди сто години, Йорна. — След което бръкна в торбата, извади една глава лук, смачка я в шепа, пъхна я под носа на Антъни и се засмя. — Приятелят ми няма да може да се възбуди, като му потекат очите и носът.
— Не си се променил много — каза тя, без да откъсва очи от Накор.
Той сви рамене.
— И по-рано правеше големи бели, но не чак такива. Кога се свърза с тези змии?
Тя също сви рамене.
— Когато ми дадоха възможност да опазя младостта си. — Отдръпна се малко назад и им показа прелестите на тялото си като опитна куртизанка. — Остарявам… Ти какво име използваш напоследък?
— Сега съм Накор.
— Накор?
— Накор Синия ездач — отвърна й той не без гордост.
— Все едно. — Тя изпъчи гръд и Антъни трябваше да вдиша по-дълбоко от лука, за да не загуби и ума, и дума. — Няма значение. Работата, която ме доведе тук, приключва; мога да поостана още малко да задържа Валгаша на трона преди да го оставя на не особено снизходителната милост на клановете. Но когато приятелите ми си довършат работата, ще се махна.
— Какво толкова могат да предложат на същество със сили като твоите? — попита Накор и се премести леко към Антъни. — Имаш си големи богатства, или поне имаше, когато те видях за последен път. Знаеш много хитрини. Изглеждаш млада.
— Изглеждам млада, но не съм! — изсъска тя злобно. — Трябва да убивам по двама-трима любовници на година само за да не остарявам преждевременно, или по петима-шестима, за да сваля една година от външността си. Знаеш ли колко трудно е това, когато от теб се очаква да си вярна на най-могъщия магьосник в областта? Даакон е твърде полезен, за да си позволя да го ядосам, макар че може и да е бил глупав в някои отношения…
— Във вкуса си към жените ли? — подхвърли Накор.
Тя се усмихна.
— Е, не точно. Но беше хитър и ме пазеше зорко. Това десетилетие беше много трудно за мен, Накор. В списъка на добродетелите ми верността никога не е била на първо място.
Тя потупа замръзналия на мястото си магьосник почти с любов.
— Забелязал ли си, че тези, които прекарват твърде много време, играейки си с мъртви неща, като че ли губят перспективата? Даакон може да прави удивителни неща с мъртъвци, но те обикновено са много скучна компания, никакво въображение няма в тях, нали разбираш.
— Какво всъщност ти предложиха?
Тя се разсмя.
— Безсмъртие! Нещо повече: вечна младост! — Очите й се разшириха и Антъни си помисли, че сигурно е луда.
Накор поклати глава.
— И ти си им повярвала? Мислех те за по-умна. Те ти искат повече, отколкото си в състояние да им дадеш.
— Нима твърдиш, че знаеш каква е крайната им цел, или това е просто жалък опит да изтръгнеш от мен повече сведения?
— Зная какво вършат. Но ти не знаеш. Иначе нямаше да се съюзиш с пантатийците. Пъг също го знае.
— Пъг — повтори тя с отчаяние. — Наследникът на Макрос. Най-великият магьосник на нашето време.