Накор сви рамене.
— Така твърдят някои. Сигурен съм, че можеше да приключи с този фарс за един миг. — Той кимна към Даакон.
— Тогава защо не го направи?
— Защото трябва да разберем какво точно кроят пантатийците. За да можем да ги спрем. Ако беше убил Даакон, ти щеше да отведеш пленниците някъде другаде. Все още не знаем какъв е замисълът. — Накор й намигна. — Но той е хитър. Вместо това само е ангажирал Даакон, за да можем ние да дойдем и да приберем пленниците, да разберем замисъла и да ви победим. — И добави с почти извинителен тон. — Нищо лично, нали разбираш.
Тя поклати глава със съжаление.
— Бих искала да те оставя жив заради старите спомени, ако можех, но не мога.
— Не ни принуждавай да ти навредим — предупреди я Накор.
— Как? — изсмя се тя.
Накор кимна към Антъни, който подсмърчаше от лютивия лук.
— Той е истинският наследник на Макрос! — каза Накор високо. — Той е синът на Макрос!
Жената го погледна скептично.
— Тоя ли?
— Антъни! — викна Накор. — Покажи й! О, развихри, чародеецо, стихията на своята сила!
Антъни кимна. Това беше фразата, за която исаланецът му беше казал, че ще означава да използва торбичката. Кловис тутакси подхвана заклинание и Антъни усети, че настръхва от призоваването на злите сили. Разпозна фразите, леещи се от устните й, и разбра, че издига защитна преграда срещу магична атака. И също така разбра, че не разполага с нищо, което би могло да надвие мощта на това заклинание.
Изведнъж я обкръжи сияние от сребриста светлина. Антъни бръкна в торбата, напипа малкото пакетче, което Накор му беше дал, и го тупна в пода. Изригна облак черен дим и бързо изпълни стаята.
— Какво е това? — извика Кловис. Подхвана отново заклинанието си и Антъни разбра, че призовава най-тъмните сили да дойдат и да унищожат него и Накор. Замоли се трескаво наум дано Накор да знае какво прави, отвори торбичката и я хвърли с все сила към Кловис.
Тя вдигна ръце, щом торбичката премина през сребристия ореол около нея, и прекъсна заклинанието си, а торбичката я удари в лицето и черният прашец я обгърна. И тримата замръзнаха за миг. После Кловис кихна. Отвори уста да проговори и кихна пак, очите й се насълзиха и тя отново кихна, задави се и се закашля, и се разкиха неудържимо. Антъни също се изкиха.
Жената понечи да подхване отново заклинанието, но не можеше да спре кихането си. Накор бръкна в торбата си, извади големия чувал, замахна с все сила и я халоса с него по тила.
Тя се срина на пода.
Антъни издуха носа си, замига с насълзени очи и попита:
— Това пипер ли беше?
Накор кихна и каза:
— Човек не може да ниже заклинания, когато киха. Знаех си, че докато очаква магическа атака, няма да се сети да се защити от очевидното. Тя все се увличаше по грандиозните неща и пренебрегваше простите. — Измери на око разстоянието, след което отново замахна и я удари здраво с чувала. — Ще остане известно време в безсъзнание.
— С какво я удари?
— С чувала с ябълките. Бас държа, че много боли.
— Така ли ще я оставим? — попита Антъни.
— Дори да се опитаме, не можем да я убием. Ако й отрежем главата, това само ще я подразни, проклетницата. Ако си помисли, че сме избягали, ще се ядоса, но ще си въобрази, че нейната страна вече е победила. Няма да има причина да ни подгони, освен ако не разбере, че сме й откраднали корабите.
Огледа се бързо из стаята, след което връчи чувала с ябълки на Антъни и му каза:
— Ако се размърда, удари я пак.
Изтича в кабинета на Даакон и се върна с изцапан със съсирена кръв нож в ръката.
— Нали каза, че не можем да я убием?
— Не можем. Но можем да я позатрудним. — Накор се приближи до Даакон и клъцна гърлото му с ножа. На шията на магьосника се появи тънка червена резка, но кръв не потече. После сряза с ножа няколко връвчици от завесите, с които овърза ръцете и краката на Кловис, хвърли ножа на пода и каза: — Да се махаме. Калис и другите трябва вече да са с пленниците.
Двамата изхвърчаха от покоите и Антъни каза:
— Какво направи с Даакон?
— Ако прекрати битката си с Пъг, ще му остане нещо, което да го ангажира. Умът му ще е зает известно време, за да спре кървенето. Не мога да разчитам, че е толкова практичен като Йорна… Кловис де. Все едно, той ще тръгне да ни гони.
— Ти откъде я познаваш?
— От Кеш, преди много години.
— Приятели ли бяхте?
— Беше ми жена — ухили се Накор. — Е, донякъде. Живяхме заедно.
Антъни се изчерви.
— Живял си с тази убийца?
Накор се ухили.
— Беше по-млада. Беше хубавичка и много я биваше в леглото. Като млад не търсех в жените това, което търся сега.
— Как я позна? — попита Антъни.