— Някои неща у хората не се променят. Когато усвоиш по-добре разните му номера, ще се увериш, че можеш да разпознаваш истинската личност у хората, все едно каква външност са си придали. Много е полезно.
— Мисля, че ако изобщо оцелеем, няма да е зле да се върнеш в Звезден пристан и да научиш всички на тия свои номера.
— Мога да понауча теб, а ти, ако искаш, се върни в Звезден пристан. Не ми харесва там.
Стигнаха коридора, извеждащ към двора, и се натъкнаха на един паднал на пода слуга. Накор го погледна и отбеляза:
— Отворила й се е работа преди да ни намери.
Човекът беше гол и тялото му се беше сгърчило, все едно че плътта му беше изцедена до последната капка течност. Воня на черна магия изпълваше въздуха и Антъни се почувства много притеснен от възбудата, която го беше обладала в присъствието на жената. Но уважението му към Накор удвои силите му да устои.
Приближиха се до двора, където бяха държали пленниците, и Накор спря и прошепна:
— Виж!
В тъмното се бяха сгушили две фигури. Антъни едва ги различи. Накор му махна с ръка и Антъни тръгна след него — и изведнъж усети, че го побиват горещи тръпки.
— Маргарет! — ахна той и двете фигури подскочиха.
Маргарет се обърна и се ококори.
— Антъни? — възкликна Маргарет и се хвърли в обятията му. Захлипа и промълви: — Никога не съм била толкова щастлива!
Абигейл пристъпи към младия чародей и го докосна, сякаш да се увери, че е истински.
— Къде са другите?
— Би трябвало да освобождават пленниците — каза Накор. — Хайде.
Антъни притискаше Маргарет до гърдите си и не искаше да я пусне. Насили се и се отдръпна.
— Колко се радвам, че си жива!
Тя го погледна със сълзи на очи.
— Само това ли ще ми кажеш? — Надигна се на пръсти, прегърна го през врата и го целуна.
Той замръзна за миг, след което също я прегърна и я притисна до себе си.
— Как е възможно да ме докосваш всеки ден от толкова месеци и да си мислиш, че не усещам чувствата ти? — каза тя. Сълзи потекоха по лицето й. — Познавам те, Антъни. Сърцето ти знам… и аз също те обичам.
Накор избърса сълзата от окото си и каза:
— Трябва да тръгваме.
Хвана Абигейл под ръка и я поведе към двора. Там кънтяха чукове и когато влязоха, четиримата видяха, че наемниците са запретнали ръкави да счупят прангите на пленниците.
— Марк! — викна Абигейл.
Марк се хвърли към нея, прегърна я и я зацелува. Накрая я пусна и каза развълнувано:
— Мислех, че никога няма да те видя! — После прегърна Маргарет и я целуна по брадичката. — И теб.
— Оставете излиянията за после — подкани ги Накор. — Трябва бързо да се махаме. Колко ни остава?
— Десетина минути — каза Марк.
— Как са пленниците? — попита Накор.
При тези думи лечителят у Антъни се пробуди. Той се освободи, макар и с неохота, от прегръдката на Маргарет и тръгна да види пленниците. След като прегледа двама, каза:
— Дайте им да пият колкото може повече вода, но бавно. Да отпиват по малко. След това трябва да ги качите по лодките.
Тръгна между тях и се озова пред статуята. Някаква неведома сила го жегна и той извика:
— Накор!
Дребосъкът притича и погледна статуята. Обиколи я и тъкмо щеше да я пипне, но Антъни го предупреди:
— Недей!
Накор се поколеба и кимна. Антъни се обърна и извика на пленниците:
— Някой да е пипал това? Един от мъжете отвърна:
— Не. Онези гадини я пипаха.
— Кои гадини?
— Ония, влечугите. — Мъжът се закашля. — Те се превръщаха, превръщаха и накрая заприличаха на нас… на онези от нас, които оживяха — добави той горчиво. Изглеждаше млад, но очите му бяха заприличали на черни дупки, а лицето му се бе набръчкало като на старец и косата му беше побеляла. — Все го прегръщаха това нещо и мълвяха някакви клетви на гнусния си език. След това всички си боцкаха ръцете с някаква дълга игла и ги отриваха в статуята.
— Къде са отнесли умрелите? — извика паникьосано Антъни.
Мъжът му посочи една врата срещу онази, през която Калис беше проникнал в двора.
— Ей там. Изнасяха ги оттам.
Антъни забърза към вратата, дръпна дръжката, разбра, че е заключено, и подвикна на Марк:
— Можеш ли да я разбиеш?
Марк прати един с чук и длето и той заблъска заключената брава. След няколко мига тя издрънча на камъните и Антъни се шмугна покрай плещестия наемник. Марк пристъпи след него и запуши уста.
— Богове! — извика той потресен, извърна глава и повърна.
— Накор, донеси нещо за светене — изрева Антъни. — Всички други да останат назад.
Накор притича, грабна факлата от ръката на един от наемниците и застана до Антъни. В кухината между двете стени лежаха трупове — както човешки, така и на гущероподобните същества, придобили тяхната външност. Човешките трупове бяха полуизгнили, но това, което привлече вниманието на младия магьосник, бяха змийските същества.