— Милейди.
Пъг се усмихна и рече:
— Риана е дъщерята на един стар приятел. Дойде да поучи малко при мен.
— Да учи?
Пъг кимна и даде знак на момчето да седне. Николас зае мястото му, а самият Пъг приседна на ръба на фонтана.
— Повечето тук са слуги или приятели, но има и мои ученици.
— Аз мислех, че сте построили академията в Звезден пристан като място за учене — каза Николас.
Пъг се усмихна и отвърна с лека ирония:
— Академията е като повечето други човешки институции, Николас, което означава, че с времето ще става все повече привързана към собствените си подходи, все повече ще се грижи за „традицията“ и все по-малко — за развитието си. Виждал съм от първа ръка резултатите от подобно отношение и не желая да видя, че се повтарят отново. Но влиянието ми в Звезден пристан е ограничено. Минаха седем години след последното ми посещение там и осем, откакто живях с тамошните магове. Напуснах скоро след като жена ми почина. — Той замислено вдигна очи към небето.
После махна с ръка, обгръщайки всичко наоколо.
— Тук ще взимам при себе си всички, които са обещаващи, а някои от тях са от други светове. Съмнявам се, че някои от тези, които вече срещна тук, ще бъдат добре приети там.
Николас поклати глава.
— Разбирам. — И стараейки се да прояви учтивост, заговори Риана. — Милейди, и вие ли сте от някой от онези далечни светове?
Тя се усмихна, но в гласа й се доловиха чуждоземни нотки:
— Не. Родена съм тук наблизо, ваше височество.
Николас усети, че космите по кожата му настръхват по причини, които не можеше да назове. Жената беше необикновено красива, и все пак красотата й беше някак друга, нещо, което не можеше да го привлече и трогне. Той само се усмихна, понеже не можа да измисли каква друга учтивост да каже.
Пъг като че ли усети неудобството му и рече:
— На какво дължа удоволствието от това ваше гостуване, Николас? Бях твърде изричен в молбата си към баща ти никой да не ме смущава тук. И хайде да си говорим на „ти“. Нали сме роднини.
Николас се изчерви.
— Наистина не зная, Пъг. Татко каза, че Накор е настоял и по някаква причина той се чувства задължен да уважи молбата му. Самият аз съм на път за двора на Мартин в Крудий, за да послужа там известно време като скуайър и… да се позакаля малко повече по границата, предполагам.
Пъг се усмихна и Николас отново се почувства спокоен.
— Е, условията там са по-груби, отколкото в Крондор, но Крудий трудно може да се нарече граница. Градът се е разраснал два пъти повече в сравнение с времето на моето детство, поне както ми разказват. Херцогството там се разраства. Мисля, че ще ти хареса.
— Надявам се — отвърна с усмивка Николас, но без много да го вярва. Опита се да запази равнодушие, но през последните няколко дни го беше обзела неочаквана тъга по дома. Любопитството от пътешествието се беше поизхабило и уморителното пътуване, без нищо да може да прави, освен по цял ден да си седи в каютата или да обикаля по тясната палуба, си беше казало своето.
Накор и Гуда се появиха на входа на градината: воинът бе облечен с фина копринена риза и торбести панталони, затъкнати във високите му охлузени ботуши. Мечът беше останал в стаята, но щръкналите на пояса ками се виждаха добре. Дребният комарджия на свой ред се беше облякъл в къса светлооранжева роба, която изглеждаше малко безвкусна за Николас, но на него самия явно му харесваше. Той се забърза напред и се поклони на Пъг.
— Благодаря ти за този хубав халат.
Но като зърна Риана, очите му се ококориха и устните му се разтвориха в едно широко „О“. Той бързо изговори няколко фрази на непознат за Николас език. Зелените очи на жената се разшириха и тя погледна Пъг с израз, който според Николас можеше да се нарече само „паника“. Нещо в думите на дребния мъж я беше изплашило ужасно.
Пъг вдигна пръст към устните си и Накор се озърна към Гуда и Николас, след което се засмя смутено и рече:
— Извинявайте.
Николас се извърна към Гуда, който каза:
— Аз не питам.
— Амос и Хари трябва скоро да дойдат — вметна Пъг. — Можем да се преместим в трапезарията.