— Как са всички? — попита Ник.
— Ти си се събудил? — зарадва се Антъни.
Николас понечи да му отвърне саркастично, че това е очевидно, но се вгледа в очите му. Бяха заобиколени от черни кръгове, а бузите на чародея бяха хлътнали.
— Откога не си спал?
Антъни сви рамене.
— От ден-два преди да тръгнем. Не помня вече.
— Казах му да отдъхне, но той не ме слуша — каза Маргарет раздразнено и в същото време — с възхита.
— Как са пленниците?
— Всички са добре — отвърна Антъни. — Най-лошото мина. Почиват си и вече се хранят. Повечето провизии успяхме да качим на борда, но ще трябва да пестим дажбите.
— Амос как е? — попита тихо Николас.
— Зле — отвърна Антъни. — Направих всичко, което можах. Кървенето беше силно и раната е дълбока. Но той е здрав за възрастта си и не за пръв път е раняван тежко. Ако се събуди до ден-два, мисля, че ще оцелее. Но няма да може да командва кораба, докато се върнем. Ти трябва да поемеш тази работа, Николас.
Николас кимна.
— Защо не сте разрешили на лодкарите и наемниците да слязат на брега?
Антъни и Калис се спогледаха и Антъни каза:
— Не знам откъде по-напред да започна. — Изглеждаше на ръба на изтощението. — Не можем да позволим на другия кораб да дръпне много напред. Не исках да рискуваме да забавим, за да пуснем лодката.
Нещо в тона му подсказваше голяма тревога.
— Продължавай — каза Николас.
— По-лошо е, отколкото си го представяхме, Николас — отвърна младият магьосник. — Накор ми каза някои неща, които не знаех. — Погледна Марк и той му кимна. — Не знам всичко — някои неща кралската ви фамилия ги пази в тайна, и това го разбирам — но това, което знам, ужасно ме плаши. Пантатийците са посели чума. По-лоша болест от нея няма.
— Защо?
— Защото не се лекува. Приложили са най-черна магия, за да сътворят тази зараза. Онези техни същества са били създадени, за да я пренесат в Кралството.
Николас затвори очи.
— Ужасно е… но логично. Те изповядват култ към смъртта и са готови с радост да умрат… за да победи каузата им.
Антъни продължи:
— Не знам как действа тази болест. Но видях жертвите й. Ужасно е.
— И знаеш, че не може да се лекува?
— Накор поне смята така, а той разбира повече от магия… — Антъни се усмихна уморено — или от номера, от мен. Навярно Пъг или някой от по-опитните в тези неща жреци на Дала или Килиан, или ишапците… Не знам. Но не мисля, че ще ни остане време.
— Защо?
— Просто предчувствие… Смятам, че болестта се развива много бързо. Доколкото успях да разбера, заразените са умрели бързо. Състоянието на кожата и другите поражения ме карат да мисля, че всеки, който я хване, умира за броени дни. Накор слезе долу при тварите, за да се опита да разбере нещо от тях.
— Той в безопасност ли е?
— Той да — отвърна Антъни.
— Те къде са?
— В трюма. Можем да слезем там оттук — каза Антъни и посочи една вратичка.
Николас пристъпи към нея, отвори я и се озова пред тесен проход, отвеждащ към друга врата. Чу зад себе си предупреждението на Антъни другите да останат настрана.
Николас седна на втората товарна палуба. Светлината се процеждаше през решетестия капак на главния люк над главата му. Най-ниската палуба беше превърната в нещо като казарма. Николас надникна през долния люк и видя, че повечето товар от лодките е подреден на тази палуба.
— Къде е останалото?
— Сандъците са горе на палубата — отвърна Антъни. — Двамата с Накор решихме да не ги сваляме тук. Много е опасно.
— А, Николас — извика му познат глас отдолу.
Ник погледна и видя Накор — седеше на един нар срещу хората, налягали по наровете от другата страна. В тях нямаше нищо необичайно и Ник се сепна, като разпозна няколко лица, които беше мяркал в Крудий.
— Удивително — промълви принцът.
— Схващаш ли вече? — каза Антъни. — Тези същества можеха да се върнат в Кралството, да тръгнат сред нас и да разпространят болестта, докато се зарази половината население на Западните владения. Дори баща ти със своето влияние да успее да накара Звезден пристан и храмовете да се заемат с проблема, в Кралството би се възцарил хаос с години.
— Накор — извика Николас. — Научи ли нещо, което да ни е от полза?
— Да — извика дребосъкът отдолу. — Пусни въжето.
Ник се озърна и видя въжето, вързано за желязната халка на стената. Спусна го и дребният мъж бързо се качи, прибра въжето и каза:
— Съвсем безвредни са, докато не започне болестта.
Николас погледна към извърнатите нагоре лица. Няколко души промълвиха тихо за поздрав. Други му се усмихнаха плахо. Принцът извърна очи и каза: