— Тази гледка ме изнервя.
Върна се в каютата на екипажа, където го чакаха Марк и Гуда. Гледката с истинските пленници, измършавели и отпуснати по койките след преживените страдания, донякъде му помогна да се съвземе.
— Точно това е проблемът — каза Антъни.
— Какво?
— Трябва да избием онези същества долу.
— Какво? — повтори Николас.
Накор кимна.
— Болестта ще пламне у всички тях. Не след седмици, защото каква полза да се разболеят преди да са стигнали Кралството, нали? Но сигурно носят заразата. Не знам как. Знаем само, че е заразно. В някои храмове смятат, че се разнася от зли духове, други смятат, че е от замърсения въздух. Според мен…
— Но защо трябва да ги избиваме? — прекъсна го Николас. — Не можем ли просто да ги оставим на някой безлюден остров?
— Защото не знаем дали не ни преследват — отвърна Марк. — Нищо няма да постигнем, ако ги оставим на някой остров и след това преследвачите ни ги приберат на следващия ден. И да не могат да създадат двойници на Аби и Маргарет и да ги вкарат в бащиния ти дворец, могат много лесно да докарат трийсет заразени с чума в Крондор.
— Как да го направим? — попита Николас.
— Няма да е лесно — отвърна Накор. — Мен трудно ще ме убие… изложих се на болестта твърде дълго и ако можеше да ме хване, щях вече да съм мъртъв, затова аз трябва да сляза долу. Мога да им сипя нещо във водата, за да заспят дълбоко. Ако пуснете товарната мрежа, мога да ги прехвърля и после да я потопите.
— Не можеш ли да сипеш нещо във водата им, което да ги убие безболезнено? — попита Николас.
— Не. Много е опасно — каза Накор. — Смъртта на тези същества може да подейства като спусък за освобождаването на заразата. Не знам. Трябва много да внимаваме. Ако предпочиташ, да изгорим телата, но в морето това е невъзможно.
— Много жестоко ми звучи — каза Николас. — Да ги удавим, докато спят.
— Жестоко е, момко — каза Гуда. — Но животът често пъти е жесток. Ако ти липсва увереност, само си спомни за нещастните мъртви и осакатени в Крудий.
Николас въздъхна.
— Съмнявам се, че тези нещастни същества го знаят. Но те разбрах. — Погледна Накор и каза: — Направи го.
Накор излезе и Николас каза:
— Все пак трябва да спрем и да оставим лодкарите и наемниците на брега.
— Това ще ни създаде проблеми — каза Гуда.
— Защо?
— Защото без тях няма да разполагаме с достатъчно хора, за да караме кораба и да вземем другия на абордаж — отвърна Марк. — Завзехме този, защото не очакваха, че ще ги нападнем. От фалшивата „Чайка“ видяха, че го завзехме, и знаят, че сме след тях. Трябва да очакваме яростна битка.
— Тогава да поговорим с тях — каза Николас.
Качи се горе и завари ранджаната и слугините, излезли да подишат чист въздух на носа. С тях беше и Бриза. Тя му се усмихна широко и го попита как е. Той й махна вяло с ръка, отвърна й уклончиво и забърза по главната палуба. Извика на Тука да събере всички и когато наемниците и лодкарите се струпаха пред него, каза:
— Името ми е Николас. Аз съм синът на Арута, принца на Крондор.
Лодкарите и наемниците го изгледаха тъпо, защото тези имена не означаваха нищо за тях. Праджи каза:
— Говорехме за награда и че ще ни свалите на брега, капитане.
— Знаете, че преследваме един кораб — каза Николас. — Не мога да отделя време за спиране, но мога да забавя достатъчно, за да се спусне лодка и тези, които желаят, да си тръгнат. — Няколко мъже зароптаха. — Ще дам на всеки наградата, която ви обещах. — И извика през рамо: — Марк, донесете сандъка със златото!
Марк и Гуда се затичаха, а Николас продължи:
— Предлагам много повече на онези от вас, които останат.
— Колко повече? — попита Праджи.
— Сега ще видите.
Гуда и Марк донесоха сандъка, стовариха го тежко на палубата и Николас го отвори. Лодкарите зяпнаха, а наемниците ахнаха пред златото и скъпоценните камъни. Николас каза:
— Тука, вземи от сандъка това, което обещах на хората ти.
Дребният фургонджия се поколеба, след което бръкна в сандъка и извади няколко сребърни монети и още няколко от най-дребните жълтици. Накрая се изправи и протегна шепата монети, за да ги види Николас.
— Това дължите на лодкарите, енкоси.
Николас кимна.
— Праджи, извади каквото дължим на твоите хора.
Праджи не се оказа толкова стеснителен, но накрая и той извади само шепа монети. Николас каза:
— Раздайте им ги.
Двамата се подчиниха. След това Николас гребна шепа жълтици и каза:
— Раздайте им и тези.
Праджи ги взе и ги раздаде на всеки поотделно. Всички останаха изненадани и много доволни.