После Николас каза:
— Праджи, дай си шепите.
Праджи се подчини и Николас ги напълни с едри жълтици. Очите на Праджи станаха като паници, а лодкарите гледаха онемели.
— Това, което ви дадох, е вашата награда. Всеки от вас, който напусне, ще вземе дела си. — След това им посочи златото в ръцете на Праджи. — Но тези, които останат с мен, за да стигнем до родината ми, ще получат това и много повече.
Лодкарите и наемниците си заговориха оживено, а Праджи каза:
— Принце, но къде е тази ваша земя?
— Отвъд Синьото море, Праджи. Три месеца плаване, и повече. На другия край на света.
Една група бързо се отдели и Тука каза:
— Енкоси, макар тези хора да са трогнати до дъното на душите си от вашата щедрост, те все пак си имат жени и деца и ще умрат, ако се разделят с тях. Те ви молят да ги оставите на брега.
— Готово. — Обърна се към другите и каза: — Вие ще останете ли?
— До другия край на света — отвърна Праджи.
Николас тръгна да се разбере с ранджаната, но се обърна към Праджи и каза:
— Не знаех, че с нас има толкова самотни мъже.
— Не са всички — каза наемникът. — Просто някои от тях няма да умрат, ако се разделят с жените и децата си.
Николас поклати глава.
Завари ранджаната и слугините й да си говорят с Маргарет и Абигейл и каза:
— Пускам лодка към брега. Петима от лодкарите и трима наемници се връщат в Града на Змийската река. Ще бъдат ваш ескорт. Ще ви осигуря достатъчно средства, за да се върнете при баща ти.
— Не — каза момичето.
Николас, който й обръщаше гръб, спря.
— Не?
— Няма да приема да ме оставят на този пуст бряг. Освен това, ако се върна у дома, баща ми ще заповяда да ме набият и да ме продадат на някой водач на камили.
— Виж какво, не знам каква игричка ми въртиш пак, но агентът на Андре Русолави Анвард Ногош Пата ме увери, че баща ти е добър човек и те обича, и изобщо няма да те наказва, ако се върнеш в дома си.
Лицето на момичето се промени.
— Прав си. Излъгах те. Искам да остана заради друго.
— Какво? — попита Николас на ръба на търпението си.
Момичето изведнъж се притисна до него и го прегърна.
— Ти спечели сърцето ми, мой храбри капитане. — И го целуна страстно по устните. Николас се изчерви и се опита да се отдръпне, а тя прошепна: — Аз ще бъда твоя жена.
Принцът погледна над рамото на лепналата се в него ранджана и видя, че Маргарет, Абигейл, Марк и Гуда се превиват от смях.
Глава 23
Морско преследване
— Кораб! — извика наблюдателят от мачтата.
Николас се отскубна от несекващите уверения на ранджаната във вечна любов и извика:
— Къде?
— Зад кърмата!
Николас бързо сложи ръка на гърдите на ранджаната, бутна я толкова силно, че слугините й едва я задържаха да не падне, и затича към кърмата. Качи се по стълбата на квартердека и огледа хоризонта. След миг видя малката черна резка.
— Пикенс — каза Николас, — колко ни трябва да оставим на брега лодкарите и наемниците?
Първият помощник огледа брега и отвърна:
— Ако свърнем — повече от час, но ако само забавим и пуснем лодка — петнайсет минути.
Николас кимна към мъжете, струпани на палубата.
— Можем ли да ги съберем всичките в една лодка?
— Едва ли при това вълнение, капитане. По-добре ще е поне на два курса.
— Колко остава, докато онзи кораб ни настигне?
— Трудно е да се каже — отвърна морякът. — Ако е същият, който се опита да ни прихване предната нощ — около час. Ако е друг… не знам.
— Така. — Николас взе решение. — Пригответе се за дрейф, Пикенс. — И извика към моряците на долната палуба: — Пуснете лодка!
След няколко минути лодкарите и наемниците, най-нетърпеливи да се върнат на брега, се заспускаха по въжените стълби с двама от моряците. Щом се озоваха в лодката, загребаха бързо и Николас загледа с тревога как навлизат в прибоя и се понасят към пясъчната ивица. Двама от лодкарите помогнаха да се изтласка лодката обратно и моряците загребаха здраво, за да я измъкнат от прибоя.
— Така ще ни отнеме много време — промълви Николас и погледна към кораба преследвач, чийто силует на хоризонта нарастваше. Лодката стигна до борда на „Орел“ и втората група лодкари и наемници се спусна надолу.
Когато лодката стигна брега, наблюдателят на мачтата извика:
— Капитане, виждам флага!
— Какъв е?
— Черен със златна змия.
Праджи извика отдолу:
— Това е на Върховния.
След малко наблюдателят извика:
— Капитане, имат таран на носа!
— Бойна галера — каза Николас. — Не видях такива в залива.
Праджи подвикна от главната палуба:
— Върховният повелител си има лично пристанище. Държи личната си флота там.