— Трудно е, Амос. Знам, Накор и Калис ми го казаха, знам и какво разправят Маргарет и Абигейл, но те приличат на нашите хора; приличат на приятелите ни от Крудий.
— Приличат, но не са — отвърна кратко Амос. — Ти си принц и носиш кралската кръв, като баща ти и братята ти, и имаш задължения. Често това означава да отнемеш друг живот, за да опазиш своя. Не е честно, нито редно, нито справедливо дори, но е необходимо. Така е.
Николас кимна.
— Ще те оставя да поспиш. Утре ще трябва да ми помогнеш да разчета онези твои драскулки в дневника, за да можем да намерим пътя за дома.
— Утре — каза Амос. Изглеждаше вече готов да заспи отново. — Още нещо.
— Какво?
— Това момиченце. Внимавай да не ти влезе под кожата.
— Не ме ли попита преди малко да не би да ми имало нещо…
— Не, нямам предвид да не спиш с нея — отвърна Амос. — Сигурно ще може да те научи на едно друго. Само не забравяй кой си и каква съдба ти е предопределена. Свободен си да обичаш която искаш, но кралят е този, който ще каже за коя да се ожениш.
— Цял живот ми го повтарят, Амос.
— Просто си го напомни, когато тази сладурана те хване за дръжката. Повечето мъже загубват ума си в такъв момент. Не давай обещания. — После се ухили и Николас отново видя пред себе си добрия стар Амос. — Това, че не можеш да й позволиш да се наложи в живота ти, още не означава, че не можеш да й се насладиш.
Николас се изчерви.
— Лека нощ, Амос. Ще се видим утре сутринта.
Върна се в каютата си и се сети, че е забравил лампата при Амос. Свали ризата и панталоните си в тъмното и седна на леглото. Нещо до него се размърда и той подскочи.
— Пъхай се при мен — подкани го гласът на Яша. — Студено е.
Той се поколеба, но се пъхна до момичето и усети топлия допир на кожата й до тялото си. Вкочани се за миг, без да знае какво да прави, но устните й намериха неговите. Той я целуна и после се засмя.
— Какво? — попита го тя весело и малко притеснено. — За смешна ли ме намираш?
— Не — отвърна Николас. — Просто се сетих за нещо, което ми каза Амос.
— Какво?
— Ще ти кажа после — отвърна той и я целуна отново.
— Все още са зад нас, капитане — каза Хари.
Николас тъкмо беше излязъл на палубата.
— Колко могат да издържат така? Не е възможно да имат провизии за толкова дълъг път.
— Сигурно им е все едно — каза Хари. — Свободна ли е каютата?
С жените на борда се наложи офицерите и благородниците да спят по двама в каюта, а Пикенс и новият боцман Грегъри деляха мичманската каюта. Хари и Николас си бяха разделили вахтата — Хари поемаше командването през нощта — и преспиваха в бившата каюта на помощник-капитана. Ранджаната, Маргарет, Абигейл и слугините трябваше уж да спят в двете малки каюти за пътници или гости, каквито имаше във всеки кораб на Кралството, но Николас не беше сигурен дали момичетата са се разпределили по същия начин като него и Хари.
— Знаеш ли — каза Хари, — май ще изглеждаш по-убедителен като капитан, ако махнеш тази глупава усмивка от лицето си.
— Глупава усмивка ли?
Хари кимна.
— Познавам го това чувство. — Усмихна се и му кимна към Бриза, която тъкмо излизаше на палубата.
— Виж, сигурно не е моментът да го казвам предвид…
— Предвид какво?
Николас се изчерви.
— Предвид това, което стана снощи, но може би трябва да се постараем да сме по-дискретни.
— Защо? — каза Хари. — Аз си имам Бриза, ти си имаш ранджаната, Марк си има Абигейл, а Антъни е с Маргарет. На мен това подреждане ми се струва съвсем разумно.
— Това го обясни на другите трийсет и петима мъже на борда и особено на наемниците. На нашите хора може да се разчита — те са професионални войници и моряци на краля. Обаче наемниците… Искам да се следи колко вино и ейл се лее вечер и да се вслушваме, за да не стане беля. Имаме още три месеца и повече, докато прекосим океана.
— Прав си — въздъхна Хари. — Ще се опитам да поговоря с останалите.
— Сериозният проблем ще са слугинчетата. Закачките са едно, но ако започнат да размахват ножове заради някое, ще е истинско бедствие.
— Разбирам — каза Хари. — Ще предам на нашите хора да са нащрек.
Отдолу се разнесоха гръмки ругатни и Николас се обърна. Амос отпъждаше Антъни и викаше:
— Може ти да си знахарят, но тялото ми си е мое и проклет да съм, ако не знам кога имам нужда от малко чист въздух! Я се разкарай!
Николас бързо слезе долу и му се сопна:
— Какво си въобразяваш? Защо си станал?
— Толкова се належах, че се вмирисах като дъното на халба с вчерашен ейл. Имам нужда от въздух и чисти дрехи.
От долната палуба се появи Накор и каза:
— Антъни, капитане. — Забеляза Амос и добави: — Адмирале! Радвам се, че те виждам.