Трапезарията се оказа просторна квадратна стая встрани от централната сграда и от другата страна на пристройката за гостите. В средата имаше ниска квадратна маса с възглавнички от всички страни. След като Амос и Хари също влязоха, Пъг рече:
— Аз лично предпочитам да се храня по цурански обичай; надявам се, че няма да възразите.
— Стига да има ядене — и прав ще стоя, ако трябва — каза Амос и спря, като видя Риана. Пъг им я представи.
Хари не можеше да откъсне очи от жената и едва не падна на възглавниците, докато идваше при Николас. Седна до принца и му прошепна:
— Коя е тази?
Николас му отвърна тихо.
— Вълшебничка. Или поне се учи при Пъг. И недей да шепнеш; не е учтиво.
Хари се изчерви и млъкна. Влязоха двама слуги, понесли плата с храна. Бързо подредиха платата пред всеки и излязоха, а след малко се върнаха с чаши вино.
— Нямам много опит в забавленията, така че моля да ме извините, ако нещо липсва — каза Пъг.
— Ние нито сме канени — отговори Амос от името на всички, — нито сме предупредили за идването си, така че нищо не може да липсва.
Пъг се усмихна.
— Много си учтив, адмирале.
— Мислех, че татко разполага с някакъв начин да се свързва с теб — каза Николас.
— Само за спешни неща, и то при крайна нужда — отвърна Пъг. — Досега не му се е налагало да използва устройството, което му дадох. Откакто напуснах, в Кралството цари мир.
Разговорът се насочи към дворцови клюки и други дреболии. Накор беше станал необичайно мълчалив, както и лейди Риана. Пъг се оказа сладкодумен домакин и успя да въвлече двете момчета в разговора, без да се забележи.
Николас, както и Хари, бяха свикнали да си пийват вино откакто бяха пораснали достатъчно, за да могат да седят на масите на бащите си, но както при повечето деца на благородници, им го поднасяха разредено с вода. Сегашното се оказа гъсто кешийско и след първите две чаши момчетата видимо се оживиха. Когато Амос подхвана третия си разказ за своите славни и дивни приключения, Пъг каза:
— Моля да ме извините за малко. Накор, може ли да поговорим насаме?
Дребният исаланец скочи и се забърза към вратата, която Пъг му посочи. Напуснаха трапезарията и влязоха в друга от многобройните градини на имението.
— Казаха ми, че това гостуване е било твоя идея — рече Пъг.
— Никога не съм очаквал да срещна…
— Как разбра? — прекъсна го Пъг.
Исаланецът сви рамене.
— Не знам. Просто го разбрах.
Пъг спря до една малка пейка и попита:
— Кой си ти?
Накор седна на пейката.
— Как кой? Човек. Разбирам разни неща. Правя разни номера.
Пъг го загледа мълчаливо и продължително. После също седна и промълви:
— Народът на Риана ми се довери. Дъщеря е на едного, когото познавах преди двадесет години. Те са последните от расата си и повечето хора ги смятат за легенда.
— Виждал съм един веднъж — невъзмутимо отвърна дребният мъж. — Бях хванал пътя от Тооуомба към Инджун, през планините. По залез видях един в далечината, беше решил да си поотдъхне на един висок връх, под лъчите на слънцето. Стори ми се доста странно, че трябва да седи там сам-самичък, но после прецених, че на него сигурно също му се струва странно, че аз съм сам. Затова, понеже беше въпрос на гледна точка, реших да не смущавам медитацията му. Но го погледах няколко минути. Беше красиво същество, също като вашата лейди Риана. — Той поклати глава. — Удивителни същества. Бих искал да си поприказвам с някое от тях.
— Риана е млада — каза Пъг. — Съвсем наскоро е започнала да придобива интелигентност след години живот като диво същество, както е при тяхната раса, и все още едва разбира своята същност, както и новата си сила. По-добре да ограничим контактите й с хора за известно време.
Накор сви рамене.
— Щом казваш. Нали я видях. Това е достатъчно.
— Ти си рядък човек — усмихна се Пъг.
Накор отново сви рамене.
— Защо все пак е това гостуване, Накор?
Обикновено ухилената физиономия стана сериозна.
— Две са причините. Исках да срещна теб, защото тъкмо твоите думи ме отведоха в Звезден пристан.
— Моите думи?
— Преди време си казал на един мъж на име Джеймс, че ако срещне някого като мен, трябва да каже: „Магия няма.“ — Пъг кимна. — И така, когато ми го каза това нещо, аз отидох в Звезден пристан, за да те потърся. Нямаше те, но се позадържах там. И заварих много сериозни хора, които не разбираха, че магията е само фокуси.
Пъг усети, че се е ухилил.
— Чух, че доста си стреснал Ватум и Корш.
Накор също се ухили.
— Те са много суетни мъже, които приемат учението си твърде на сериозно. Пообиколих сред учениците и посъбрах доста, които споделят моето мнение. Наричат се „Сините ездачи“ в моя чест и са обединени срещу тесногръдите възгледи на онези две бабички, които си оставил да ръководят.