Пъг се засмя.
— Братята Корш и Ватум са между най-способните ми ученици. Не мисля, че би им харесало особено, ако разберат, че ги наричаш „бабички“.
— Ясно, че няма да им хареса. Но се държат точно като бабички. „Не казвай това, не споделяй онова.“ Те просто не разбират, че магия няма.
Пъг въздъхна.
— Когато се вгледах в онова, което десетгодишният ми труд беше донесъл в Звезден пристан, видях повторението на миналото, нова конгрегация на Великите, каквато я познавах на Келеуан. Куп мъже, отдадени на своята сила и величие, за сметка на останалите.
Накор кимна.
— Обичат да изглеждат загадъчни и да се правят на важни.
Пъг се разсмя.
— О, да ме беше видял на Келеуан преди толкова години, щеше да кажеш още по-лоши неща за мен.
— Срещал съм аз някои от твоите Велики — отвърна Накор. — Порталът на разлома все още действа и все още търгуваме с Империята. Господарката на империята е умна в преговорите и поне засега всички са доволни и щастливи и от двете страни. От време на време гостува и по някой Велик. А и по някой от онези магьосници, не-човеците от Чакахар. Това не го ли знаеш?
Пъг поклати глава и въздъхна.
— Ако и магьосници на чо-джа са се появили в Звезден пристан, значи с контрола на Конгрегацията над Империята е свършено. — Очите му се замъглиха и той добави: — Има неща, за които не съм и допускал, че ще ги видя, докато съм жив, Накор. Краят на тази традиция е свързан най-вече с тях. Повечето от онова, което придаваше на Конгрегацията сила, се основаваше на страха и лъжата. Лъжи за магьосници, лъжи за Империята и лъжи за онези, които са извън нейните граници.
Накор като че ли разбра думите му.
— Лъжите могат да живеят дълго. Но не и вечно. Би трябвало да се завърнеш, да посетиш и да видиш.
Пъг поклати глава, без да е сигурен дали дребничкият му събеседник има предвид Келеуан, или Звезден пристан.
— От близо девет години съм оставил миналото зад гърба си. Децата ми вече приличат на възраст като мен и скоро ще започнат да изглеждат по-стари. Видях как жена ми умря, както и учителят ми. Стари мои приятели, и на двата свята, отпътуваха към Залата на смъртта. Никакво желание нямам да видя как децата ми се състаряват. — Пъг се изправи и закрачи напред-назад. — Не зная дали проявих мъдрост, Накор. Знам само, че се боях. Ужасно се боях.
Накор кимна.
— Ние си приличаме донякъде.
Пъг се обърна и се взря в дребния човек.
— В какъв смисъл?
Накор се ухили.
— Живял съм три пъти по-дълго от нормалния човешки живот. Раждането ми е записано в архивите на Кеш по времето на император Саджанаджаро, прадядото на жената на император Диигаи. Преди девет години видях императрицата, бабата на жена му. Беше старица, управлявала повече от четиридесет години. Спомням си я като бебенце, а тогава бях също като сега. — Накор въздъхна. — Никога не съм бил доверчив към другите, но разбирам какво искаш да кажеш. Никой от онези, които познавах като дете, отдавна не е жив.
— А коя беше другата причина да дойдеш?
— Виждам неща — отвърна Накор. — Не знам как се получава, но има моменти, в които просто знам. Николас е тръгнал на път, който ще го отведе далече отвъд Крудий. И в бъдеще го чака голяма опасност.
Пъг дълго помълча, замислен над думите на дребния мъж. Най-сетне рече:
— Какво трябва да направя аз, за да помогна?
Накор поклати глава.
— Аз не съм роден мъдрец. Понякога не разбирам и собствените си дарби. — Въздъхна. — Ти, както изглежда, си човек с големи дарования и познания. Живееш сред чудни същества и не го смяташ за странно. Видях работата, която си оставил в Звезден пристан, и трябва да призная, че е впечатляваща. Да те съветвам тъкмо аз би било самонадеяно.
— Самонадеяно или не, посъветвай ме.
Накор замислено прехапа устни.
— Струва ми се, че момчето е свързваща брънка. — Описа кръг с ръката си и поясни: — Тъмни сили се задвижват и ще бъдат привлечени към него. Каквото и да направим, не можем да отменим това; трябва да сме готови да му помогнем.
Пъг помълча дълго.
— Преди около тридесет години бащата на Николас също беше такава брънка, защото неговата смърт щеше да донесе победата на тъмни сили. — Пъг кимна. — Е, добре. Ще помогна на Николас.
Накор стана.
— Трябва да си лягаме. Ти би искал да си тръгнем утре.
Пъг се усмихна.
— Точно за теб бих искал да останеш. Мисля, че би се оказал ценна добавка за нашата тукашна компания, но разбирам какво е човек да е увлечен от собствената си съдба.
Лицето на Накор помръкна и той отново стана толкова сериозен, колкото при първата им среща.