Смехът на Абигейл събуди Ник от унеса му, той се отпусна назад и подхвърли на Хари зад гърба на Яша:
— Колко още смяташ, че ще търпи Марк това?
Хари се ухили.
— Точно сега ми се струва, че на драго сърце би приел някой да му измъкне Аби от ръцете.
Бриза срита Хари под масата и рече:
— Я престанете вие двамата.
Яша се усмихна.
— Аби просто иска Марк да не си мисли, че я е спечелил завинаги. Той може да е първият й любовник, но тя иска да му покаже, че за нея има и друг избор. — Засмя се високо. — Сигурно ще се оженят. Тя наистина го обича. — После изгледа за миг Марк. — Той е доста хубав, макар и малко мрачен, също като баща ти. — Погледна Николас. — Но и на двамата им липсва твоята доброта. — След което добави закачливо: — А освен това на твоя братовчед му липсва твоето… въображение.
Николас се изчерви и попита:
— Ама ти откъде…
Бриза се ухили и каза:
— Вие мъжете имате странна представа какво си говорят жените, когато ви няма.
Николас не можа да се сдържи и отвърна на усмивката й. Бриза изглеждаше смайващо. По време на пътуването тъмнорижата й коса беше израснала достатъчно, за да могат слугините на Анита да я приберат със сребърни шнолички. Беше облякла специално ушита за нея тъмнозелена рокля, от която щедро изпъкваха радващи погледа неща.
Яша си бе избрала тоалет в тъмносиньо и беше една от най-привлекателните дами в залата. Все още говореше, че трябва да си намери някой богат съпруг, но Николас бе забелязал, че не полага особени усилия в тази насока.
Към края на пиршеството Боррик дойде при тях, сложи ръка на рамото на брат си и каза:
— Братко, ти и твоята дама сте поканени в частните покои на семейството ни. — Погледна Хари и добави: — Хари, ти също, както и твоята дама.
След като гостите се разотидоха — някои, за да се върнат по домовете си в града с каретите, други — в заделените за гости крила на двореца, фамилията на краля се събра в покоите на херцога. При толкова чичовци, стринки, лели, братовчеди и така нататък „семейното“ събиране се оказа почти толкова буйно стълпотворение като официалната вечеря.
Щом влезе в просторната зала, Николас кимна на леля си Карлайн, все още чаровна жена с прошарена коса. Съпругът й Лаури, херцогът на Саладор, се усмихна и му намигна. Николас знаеше, че преди да изтече нощта Лаури ще се превърне в център на вниманието със своите песни и свирнята на старата си лютня, с която никога не се разделяше. Макар отдавна да бе престанал да бъде онзи буен менестрел от младините си, Лаури все още беше великолепен певец, способен да омае с дарбата си всички за цели часове. Дъщеря им и двамата им сина седяха в ъгъла и се канеха да се измъкнат в града с още няколко млади придворни веднага щом измислят приемливо извинение. Николас не можеше да повярва, че е почти на тяхната възраст. Имаше чувството, че през изминалите месеци се е състарил с десет години.
Гюнтер, най-големият син на херцога на Ран, държеше ръката на Елена, която седеше до майка си. Раждането на първото им бебе наближаваше и Елена сияеше от радост. Анита не можеше да се нарадва, че вижда внуците си, и сигурно щеше да успее да ги задържи в Крондор напук на всичко.
Боррик и жена му, принцеса Ясмин, влязоха и вратите зад тях се затвориха. Липсваха няколко по-малки дечица — сигурно бяха преценили, че ще се разлудуват и ще пречат на семейното събиране, а и вече бе късно и децата трябваше да си лягат.
Сред гостите бяха Хари и Бриза, Яша, Абигейл и баща й, барон Белами. Влезе и Накор, с чудноват яркосин халат и странна шапка със сложна шевица от бели и сребърни нишки. С него в залата пристъпи мъж в черно, който придружаваше ослепително красива дама със златиста коса.
Николас и Хари скочиха от столовете и зяпнаха от почуда.
— Пъг и Риана! — възкликна Николас.
Красивата, макар и много странна жена му кимна и му се усмихна. След тях влязоха Праджихетас и елегантно облеченият Ваясия. Калис влезе последен.
Все още внушителен въпреки годините си, кралят стоеше пред гигантската камина, в която в тази топла вечер не пламтеше огън. Русата му коса вече бе станала почти бяла. Луам свали короната, въздъхна облекчено, погледна към жена си, кралица Магда, и каза:
— Живеем заради тези неофициални мигове… — Усмихна се и сякаш години се стовариха от плещите му. — Сега, макар и за малко, „ние“ може отново да стане „аз“. — Мартин и Арута застанаха до брат си — Мартин все още куцукаше.
Влязоха слуги с бокали с вино. Луам изчака, докато ги раздадат на всички, и продължи: