— Няма нищо да кажа — успя да прошепне той.
Пъг се усмихна.
— Знам. Седни.
Николас седна до Пъг и Пъг каза:
— Я ми дай да ти видя крака.
Не се наложи да му казват кой и Николас повдигна левия си крак, та Пъг да разгледа деформираното му стъпало. Пъг го огледа продължително и каза:
— Преди време татко ти ме попита дали мога да ти оправя крака. Казвал ли ти е?
Николас поклати глава. Все още беше толкова уплашен от видяното, че не можеше да разчита, че гласът му няма да секне, ако се опита да проговори.
Пъг го изгледа.
— Беше когато чух за този дефект. И за усилията да го излекуват.
— Мнозина се опитваха — пак прошепна Николас.
— Знам.
Пъг стана, отиде до прозореца и се загледа в ясната нощ, пълна с искрящи звезди. Обърна се към Николас и рече:
— Казах на баща ти, че не мога. Не беше истина.
— Защо? — попита Николас.
— Защото колкото и да те обича баща ти, Николас — а Арута обича децата си дълбоко, колкото и да му е трудно да го показва — никой родител няма правото да промени природата на едно дете.
— Но защо излекуването ми нямаше да е редно? — попита Николас.
— Не знам дали ще ме разбереш, Николас. — Пъг се върна и седна до момчето. — Всички ние имаме в себе си способността да преодоляваме себе си, стига да решим да го направим. Повечето от нас обаче не само че не се опитват, но дори не признават пред себе си тази способност.
— Виж, според всичко, което разбирам от магия, а разбирам доста, леченията, прилагани върху теб като малък, е трябвало да подействат. Нещо обаче е пречело на тези заклинания да подействат.
— Искаш да кажеш, че сам не съм позволявал да ме изцерят?
— Нещо такова. Но не е толкова просто.
— Всичко бих дал, за да бъда нормален — каза Николас.
Пъг стана.
— Наистина ли?
Николас замълча дълго и после каза:
— Мисля, че да.
Пъг се усмихна успокоително.
— Лягай да спиш, Николас. — Извади нещо от джоба на халата си и го постави на нощната масичка. — Този амулет е дар. Почти същият е като онзи, който дадох на твоя баща. Ако ти потрябвам, за каквото и да е, стисни го силно в дясната си ръка и изречи името ми три пъти. Ще дойда.
Николас взе амулета от масичката и видя, че е с формата на трите делфина, също като онези във фонтана пред къщата на магьосника.
— Защо?
Пъг се усмихна широко.
— Защото сме роднини и приятели. А в бъдещите дни можем да си потрябваме. И защото оставям на теб и на твоя приятел да опазите една тайна.
— Лейди Риана?
— Тя е твърде млада и глупава — да се остави да я видят така. В нейната раса първите стадии от живота преминават почти без мисъл, като при обикновените животни. На всеки десет години драконът се скрива в пещера, за да смени кожата си, и всеки път излиза оттам с различен цвят. Мнозина са загивали точно в този момент, защото при преобличането си са безпомощни. Едва онези, които са преживели най-дълго, многократно повече от един човешки живот, се появяват със златна кожа и будно съзнание. Когато най-после дойде разумът, той ги безпокои. В древни времена други от нейната раса щяха да я учат. — Пъг отвори вратата. — Малко велики дракони са останали. Веднъж майката на Риана ми помогна в едно изпитание, така че аз помогнах на детето. Няма да е разумно да позволим на хората да знаят, че сред тях вървят не-хора.
Николас промълви.
— Татко ми е казвал, че с времето ще има много неща, които ще науча, но няма да мога да ги казвам на други хора. Сега разбирам.
Пъг не каза нищо и затвори вратата. Николас се отпусна на леглото, но дълго време сънят отказваше да го споходи.
Глава 3
Крудий
Корабът хвърли котва.
Крайбрежните улици на Крудий гъмжаха от забързали се по ежедневните си работи граждани. Николас оглеждаше с любопитство новия си дом и очите му жадно поглъщаха всяка подробност. Пристъпите му на тъга по дома се бяха върнали по време на дългия път и се бяха стопили само докато преминаваха през опасните Тъмни проливи в продължение на ден и половина — време, изпълнено с по-сериозни вълнения. След това бяха продължили на север към Тулан и Карс и ето че най-сетне бяха стигнали в Крудий.
Пред последните двадесетина години градът се беше разраснал във всички посоки и това си личеше от пръв поглед. Още докато плаваха на север, Амос им бе посочил слялото се с градчето бивше рибарско селце, южно от носа, наричан „Моряшка скръб“, а на югоизток, на един далечен хълм се виждаха нови сгради.