Николас примижа срещу яркото слънце, отразено в белотата на постройките. Две карети и два фургона тъкмо спираха пред едно здание, над което се вееше голямо знаме — там сигурно бе митницата. Слугите, които стояха отзад на каретите, скочиха и отвориха вратите. От първата излезе висока жена, последвана от още по-висок мъж — това трябва да бяха чичо му и стринка му: Николас не ги бе виждал от съвсем малък.
Амос заповяда да спуснат стълбата. Николас и Хари чакаха до парапета. Херцог Мартин, херцогиня Бриана и дворът им се подредиха да посрещнат принца и свитата му.
— Е, значи поне един от гълъбите е стигнал до Илит — отбеляза Амос.
През последните двадесет и осем години след Войната на разлома връзката между Крондор и Далечния бряг се поддържаше с помощта на конни вестоносци и пощенски гълъби. Но заради внезапно взетото решение да изпратят Николас насам, само ден преди тръгването, вестта за предстоящото му пристигане беше стигнала в Крудий само няколко дни преди да пристигне корабът.
— Онези момичета кои са? — попита Хари.
Николас също беше забелязал двете девойчета в свитата на херцога и отвърна:
— Предполагам, че едната трябва да е братовчедка ми Маргарет. Не знам коя е другата.
— Ще разбера — ухили се Хари.
След като пуснаха стълбата, Амос се обърна официално към Николас и каза:
— Ваше височество… — Според протокола принцът трябваше да слезе пръв на брега.
Хари пристъпи напред, но Амос опря ръка на гърдите му и каза рязко:
— По ранг, скуайър.
Хари се изчерви и отстъпи.
Николас слезе на кея и Мартин, херцогът на Крудий, се усмихна топло и се поклони на племенника си.
— Ваше височество, много сме щастливи да ви посрещнем с добре дошъл в Крудий. — Мартин приличаше малко на Арута, но беше по-висок от него и доста по-едър. Косата му беше почти съвсем побеляла и лицето му беше набръчкано от слънцето и възрастта, но въпреки това от него се излъчваше сила и това лесно се усещаше от всички. Мартин не беше от ленивите благородници, които си седят по цял ден, пият вино и хокат слугите си. Този мъж въпреки възрастта все още прекарваше нощите си, преспивайки на голата земя под звездното небе, и носеше тежка плячка на гръб.
Николас се усмихна, малко смутен от церемонията и каза:
— Чичо, много се радвам, че съм тук.
Амос слезе втори на кея, каза: „Ваша светлост!“ и потупа грубо Мартин по рамото.
Цялата формалност набързо се изпари, щом Мартин прегърна Амос.
— Е, стари пирате — рече той с усмивка. — Толкова години минаха.
Амос кимна към Николас и Мартин отново насочи вниманието си към принца.
— Ваше височество, позволете да ви представя съпругата си, херцогиня Бриана. — Николас не беше я виждал от съвсем мъничък и споменът му за нея беше смътен. Все едно че я срещаше за първи път. Високата стройна жена сведе леко глава пред него. Косата й, вече посивяваща, с удивително бял кичур на лявото слепоочие, се спускаше назад от високото чело. Херцогинята не можеше да се нарече красива жена, но притежаваше изключителна обаятелност. Сините й очи, обкръжени от ситни бръчици, нанесени от бурите на времето, изгледаха принца от лице, на което възрастта беше спестила каквито и да е следи, въпреки че възрастта й надвишаваше петдесетте. Беше се облякла доста практично, с кожено елече върху копринена риза и панталони, затъкнати във високи до коленете ботуши.
— Милейди — поздрави я Николас, след като пое ръката й и я стисна леко. Отвърнаха му със силно ръкостискане и Николас веднага разбра, че приказките за странната съпруга на чичо му в общи линии са верни. Родом от падналия град Арменгар — където жените бяха били воини наред с мъжете, — лейди Бриана умееше да язди, да ловува и да се бие не по-зле от повечето мъже, поне така разправяха. Сега, след като я видя отблизо, Николас не се съмняваше, че е така.
Мартин продължи с представянето.
— А това е синът ми Марк. — Николас се обърна към братовчед си и се поколеба; в него имаше нещо смътно познато. Кафяви очи и кафява коса: Николас предположи, че му е заприличал на някого в Крондор. Марк беше на ръст колкото него и косата му беше също толкова дълга, но беше с близо две години по-голям от принца и с малко по-едро тяло. Марк се поклони сдържано и отстъпи.
— Братовчеде — отвърна Николас и кимна.
Амос пристъпи зад Николас и каза на Мартин:
— Помниш ли когато за пръв път се досетих, че сте братя с Арута?
— Как да не помня? — отвърна Мартин. — Беше първото ми пътуване по море, а ти за малко щеше да ни издавиш.
— Искаш да кажеш, че ви спасих скъпоценните кожи. — Амос махна с ръка към Николас и Марк и добави: — Но ако все още е нужно някакво доказателство за родството ви, ето ти го пред очите. — Старият моряк поглади брадичката си. — Май ще трябва да боядисаме единия от двамата в зелено, за да ги различаваме.