Николас погледна объркано Амос, но лицето на Марк остана невъзмутимо.
— Приликата — каза Амос.
— Каква прилика?
— Помежду ви — отвърна адмиралът.
Николас изгледа братовчед си.
— Вие смятате ли, че…
Марк поклати леко глава.
— Не го забелязвам… ваше височество.
Амос се засмя.
— Няма и да го забележите.
Мартин продължи с представянията.
— Ваше височество, това е дъщеря ми Маргарет.
Едното от двете девойчета приклекна в изискан реверанс. Косата й беше тъмна като на брат й, но иначе приличаше на майка си. Природата я беше дарила с издължен прав нос и високи скули, но не толкова резки като на Бриана. Носеше косата си дълга до раменете като майка си, свободно и без никакви накити. Тъмните й очи се вдигнаха към принца и тя каза:
— За мен е удоволствие, братовчеде. — Усмихна се и изведнъж стана много хубава.
Погледът на Николас се насочи към девойката до Маргарет и той усети как сърцето му се сви. Изгледаха го очи с цвят на изкласяващо жито и най-големите, които беше виждал, и той изведнъж се почувства неловко, тромаво и неуверено. Маргарет каза:
— Това е моята приятелка лейди Абигейл, дъщерята на барон Белами Карски. — Стройното момиче отвърна с реверанс и Николас можеше да се закълне, че не е виждал някоя досега да го прави толкова грациозно. За разлика от Маргарет, светлорусата коса на Абигейл беше прибрана със сребърно венче на тила и оттам се спускаше като водопад. Тя се усмихна и Николас не можа да се сдържи да не й се усмихне в отговор. И след малко усети, че усмивката му се превръща в глупаво хилене.
Някой до него се окашля и Николас се събуди от унеса си. Промълви „Милейди“ и усети, че гласът му е странно приглушен. След това се обърна към Мартин и каза:
— А това е Хари, моят скуайър. — И посочи слизащия по стълбата младеж, понесъл багажа на принца, както и своя. Хари пусна багажа на земята, поклони се на херцога на Крудий и широко се ухили на принцесата и приятелката й.
Мартин обясни, че Николас ще се вози в първата карета с него и с херцогинята. Хари тръгна след тях, но Амос го хвана за рамото.
— Първата карета е за принца, херцога и херцогинята. Втората е за моя милост и за децата на херцога.
— Но… — почна Хари.
Амос посочи фургоните.
— Ти можеш да се погрижиш багажът на принца да се свали и да се натовари на ей ония фургони. Като приключиш, можеш да се качиш на някой от тях.
Накор и Гуда слязоха от стълбата и Хари попита:
— А те?
Накор отвърна ухилено:
— Ние ще повървим пеша. Не е далече. — Посочи замъка на хълма над залива.
— И аз предпочитам да се поразтъпча — заяви Гуда.
Хари въздъхна и помъкна двата вързопа към първия фургон, но коларят му подвикна:
— Ей, момче, това какво е?
Хари вече се беше вкиснал и му се сопна:
— Багажът на принца на Крондор! А аз съм неговият скуайър!
Мъжът, облегнал се на ритлата, отдаде лениво чест и рече:
— Тогава къде ще искаш да сложим ей онова, скуайър? — И посочи.
Хари се обърна и видя, че двама от моряците мъкнат надолу по стълбата първата част от багажа на принца — два тежки обковани сандъка. Последваха ги още три. След което сред скърцане на дърво и опънати въжета от трюма на кораба величествено започна да се издига голяма товарна мрежа и още десетина тежки сандъци и бали с багаж бяха свалени и подредени на кея.
Коларят рече:
— Предполагам, че знаеш къде трябва да отиде всичко това, а, скуайър?
Примирен, Хари бръкна във фургона и извади двете торби, побрали най-нужните вещи на двамата с Николас за през седмиците на борда. Явно те трябваше да се натоварят последни. Хари поклати глава и каза:
— И сигурно трябва да надзиравам товаренето, нали?
Коларят му намигна свойски и се размърда.
— По-лесно и бързо ще стане за всички, скуайър, ако вземеш да надзираваш ей оттам. — Посочи му една врата на дузина крачки от фургона. — Ейлът е добър, месните плънки на баничките също, и спокойно можеш да си надзираваш от прозореца.
При мисълта за месните банички след омръзналата му храна на кораба устата на Хари се напълни със слюнка, но той отвърна:
— А, не. Имам си задължения.
Коларят поклати глава.
— Тогава направи ни услуга, скуайър, и надзиравай, ако може, малко по-отстрана и по-кротко, ако ми схващаш намека.
Хари кимна и се отдръпна от пътя на първите два сандъка, понесени към фургона. Намери си сянка под ниския покрив на сградата на митницата и се облегна на стената. После погледна към хълма и видя Гуда и Накор, които вече напускаха района на пристанището и крачеха по широката улица, цепеща градчето на две и водеща към замъка. Най-вероятно щяха да са там поне час преди него.