— След няколко минути ще се видим, скуайър.
Преди Николас да успее да отговори: „Да, ваша светлост“, вратата се затръшна под носа му.
Хари се ухили и вдигна ръка също да почука, но преди кокалчетата му да се ударят в дървото, вратата се отвори и Марк излезе.
— Закъсня — сопна се той. — Хайде. — Забърза се по коридора и Хари трябваше да подтичва, за да го настигне.
След няколко минути Мартин излезе от спалнята си и закрачи по коридора, без да каже дума, а Николас заподтичва след него. Но вместо да свие по главния коридор, както момчето очакваше, херцогът се отправи към главния вход, пред който ратаите изкарваха коне от конюшнята. Марк и Хари вече излизаха през портата.
— Можеш ли да яздиш? — попита Мартин.
— Разбира се… ваша светлост — побърза да добави Николас.
— Хубаво. Защото тук е пълно с неопитни кончета, които искат здрава ръка.
Щом се качи на седлото, Николас веднага усети, че ще трябва да се пребори с коня. Бързо и рязко дръпване на юздата и стегнат седеж и плашливото животно беше овладяно. Конят беше млад и вероятно беше скопен наскоро, защото буйната му грива все още стоеше щръкнала като на жребец и се държеше войнствено. На Николас не му хареса и тежкото седло, от което контактът му с тялото на животното ставаше труден.
Но Мартин не го остави да разсъждава дълго над тънкостите на ездата, защото извърна животното си и пое към портата. Николас смуши коня си и установи, че ще трябва доста да го подритва, за да го накара да тръгне. А после дойде взривът: конят хвърли силен къч, след което се опита да го хвърли. Николас инстинктивно го стисна с крака, приведе се и дръпна силно и рязко юздите. Поведе животното в кръг, задържайки го, докато го успокои, и подкара в плавен лек галоп. След това, щом настигна херцога, забави хода му, за да тръгне редом с Мартин.
— Добре ли спа тази нощ, скуайър?
— Не съвсем, ваша светлост.
— Квартирата не ти ли хареса? — попита Мартин.
Николас го погледна накриво да разбере дали не му се подиграват и видя само един безстрастен поглед.
— Не, много си е удобна — отвърна младежът. Не искаше да го хванат, че се оплаква. — Предполагам, че е само заради новостта.
— Бързо ще свикнеш с Крудий — каза Мартин.
— Ваша светлост обикновено не се ли храни сутрин — попита Николас, чийто стомах вече негодуваше от липсата на закуска.
Мартин се усмихна, с едно леко помръдване на горната устна, също като прословутата полуусмивка на бащата на Николас, и рече:
— О, ще закусим, разбира се, но преди хапване винаги имаме един-два часа работа, скуайър.
Николас кимна.
Навлязоха в града и Николас забеляза, че улиците вече са се оживили. Кепенците на дюкяните все още не бяха вдигнати и вратите бяха затворени, но работниците вече бяха тръгнали към пристанищата, мелниците и безброй други места за работа. Виждаха се рибарски лодки, които вече напускаха залива в сивата предутринна светлина — слънцето още не се беше вдигнало над далечните планини на изток. Пекарниците, почнали работата си още през нощта, изпълваха въздуха с благодатния аромат на хляба, приготвян за деня.
Щом наближиха пристанището, до ушите му стигна познат глас.
— Пригответе ги тези мрежи! — викаше Амос.
Николас видя, че адмиралът надзирава товаренето на някакви припаси на кораба от съседните складове. На завоя се появи Марк: крачеше до един бавно тътрещ се фургон, а на стъпка до него — Хари.
— Това е последното, татко — извика Марк.
Мартин не си направи труда да обясни на Николас какво става, но принцът заключи, че херцогът добавя товар за новия гарнизон на север. Мартин извика:
— Амос, ще успееш ли да хванеш сутрешния отлив?
— Даже ще ми останат няколко минути! — ревна в отговор адмиралът. — Стига тези пипкави маймуни да успеят да натоварят до половин час!
Свикнали с подобни грубости като част от ежедневието, докерите по кея като че ли не забелязваха ругатните и невъзмутимо си продължаваха работата. Щом напълнеха поредната мрежа, товарачите на макарата я вдигаха над корабния трюм, смъкваха я и я поставяха съвсем точно на мястото й.
Амос се приближи до загледалия се Мартин и спътника му.
— Трудната част ще е разтоварването. Надявам се, че войничетата в гарнизона ще помогнат, но въпреки това ще ни отнеме две-три седмици, докато всичко се прекара с лодки от залива.
— А ще ти остане ли време да ни погостуваш на връщане?
— Предостатъчно — отвърна ухилено Амос. — Дори месец да ми отнеме, мога да се задържа няколко дни, преди да поема обратно за Крондор. Ако разтоварването стане бързо, мога да дам на хората си една седмица почивка преди да се преборя с проливите.