— Сигурен съм, че ще им хареса — каза Мартин.
След като натовариха и последната мрежа, Мартин каза на Николас:
— Върни се в замъка и кажи на иконома Самюъл, че ще се върнем за храна след половин час.
Николас понечи да обърне коня, но спря и попита:
— Да се връщам ли тук… ваша светлост?
— А ти как мислиш? — каза Мартин.
Понеже не знаеше какво да мисли, отговорът на Николас прозвуча нелепо в собствените му уши:
— Не съм сигурен.
Тонът на Мартин не съдържаше укор, но не беше и много ласкав.
— Ти си моят скуайър. Мястото ти е до мен, освен ако не наредя нещо друго. Върни се веднага след като свършиш каквото ти казах.
Николас се почувства малко неловко, че не е съобразил и се изчерви.
— Слушам, ваша светлост.
Николас подкара на галоп от пристанището. Щом наближи улиците на града обаче, се принуди да забави в тръс. Всеки минаващ конник трябваше да е или благородник, или поне войник, пратен по задача, затова повечето хора се отдръпваха, щом чуеха тропота на копитата или видеха яздещия Николас. И все пак трябваше да внимава. Той забави до обикновен ход и се заоглежда с любопитство. Дюкяните вече се отваряха, майсторите подреждаха изделията си по прозорците, а уличните търговци редяха стоката си по сергиите, още хора излизаха от къщите си и тръгваха по работа. Две млади женички, не по-големи от година-две от самия Николас, си зашушнаха, щом принцът ги подмина.
Крудий му се струваше странен. Нямаше ги нито богатите квартали на Крондор, нито бордеите на бедняшкия район; това тук беше нещо друго. Човек не можеше да види тълпите просяци, гъмжащи по улиците на Крондор, а и едва ли се срещаха крадци, предположи той. Съмняваше се също така, че ще се намерят улични жени по ъглите около пивниците, макар да беше сигурен, че край пристанищните кръчми все има жени с продажен нрав. Нямаше ги също така едрите манифактури, големите мелници, бояджийниците и тепавичарниците, големите ковачници и работилниците за коли и каруци. Несъмнено в Крудий все трябваше да има някоя бояджийница и тепавичарница, но вонята от тях не се усещаше така силно, както около залива в столицата на Западните владения.
Да, Хари бе прав: Крудий си беше едно село — голямо, оживено, растящо, но все пак село или по-скоро малко градче, но не и град. Поради което изглеждаше в очите на Николас едновременно чуден и плашещ. Нервността му от това, че е толкова далече от дома си, обаче неусетно бе потисната от любопитството към това ново място и хората тук.
След като се измъкна от града, той отново срита животното и препусна в галоп към замъка. Желанието му да се справи добре с възложената му от Мартин задача отстъпваше на един много по-основен мотив: беше огладнял.
Глава 4
Скуайър
Николас се препъна.
— По-бързо, че Самюъл ще ни скъса ушите! — подвикна му Хари.
Още първата седмица, откакто дойдоха да служат в Крудий, момчетата разбраха, че тяхното проклятие си има име: Самюъл. Старият иконом, вече близо осемдесетгодишен, беше служил в домакинството на херцога на Крудий още от времето на дядото на Николас. И все още боравеше добре с дебелата тояга.
На заранта след като Амос замина, Хари се беше спрял, за да се запознае с две местни девойчета, закъсня доста и завари Самюъл да го чака много навъсен и със свити устни. Когато му показаха тоягата, Хари се беше опитал да се измъкне от наказанието с някаква шегичка, защото не го бяха пердашили, откакто беше напуснал имението на баща си. След като се разбра, че старецът не се шегува, Хари беше приел наказанието си с лекомислено пренебрежение, но скоро разбра, че колкото и да е стар Самюъл, шибалката в ръцете му си е доста здрава. Николас се беше постарал да избегне пердах, но на третия ден се беше оплел в няколко задачи, възложени му от херцога. Известно време беше хранил празни надежди, че рангът ще му помогне да избегне наказанието, но Самюъл беше казал само:
— Момченце, навремето съм пердашил и чичо ти, краля!
Двамата скуайъри тичаха с все сила през двора да се представят пред началника си още призори. Икономът трябваше да им каже дали им предстоят някакви по-необичайни задачи, освен да си заемат местата пред вратите на херцога и на Марк. Обикновено трябваше да остават на разположение на Мартин и на сина му в случай, че двамата имат нужда от тях, но понякога херцогът им измисляше друга работа за деня, след като си легнеха, и предаваше указанията си на иконома.
Щом влязоха в коридора, видяха Самюъл да отваря вратата. Правилото беше просто: окажеха ли се там когато той вече е седнал зад голямата маса, която използваше за писалище, значи са закъснели и ги очаква наказание.