Щом стигна там, завари слугите хванали се здраво на работа — приготвяха храната за близо двестате души, в замъка. Майстор-готвачът Мегар, як и държелив старец, стоеше в средата на готварницата и следеше зорко шетнята на работниците. Старата му жена Магя се суетеше около печката и все още бодрите й очи не се откъсваха от гозбите, които вряха по нея. Пред вратата Николас забави ход, влезе и каза:
— Майсторе, херцогът и милейди тази сутрин ще излязат на езда.
Мегар се усмихна дружески на момчето и му махна с ръка. Кухнята май беше единственото място в замъка, където Николас и Хари ги посрещаха топло, защото старият готвач и жена му като че ли изпитваха обич към двете момчета.
— Знам, скуайър, знам. — Посочи дисагите на масата, вече пълни с продукти. — Но добре си се сетил все пак — добави той и се ухили. — Хайде, бегом към конюшнята!
Николас изхвърча от кухнята, изпратен от дружен смях, и затича към конюшнята. Щом стигна, усети, че вътре още е тихо, и разбра, че Рулф, старшият коняр, още спи. Как този човек беше получил високия ранг си оставаше загадка за Николас, макар да му бяха обяснили, че баща му е заемал този пост преди него. Щом момчето влезе през открехнатата врата, конете зацвилиха за поздрав и някои надигнаха глави да видят дали не им носят нещо за ядене.
Насмалко да се блъсне в една неподвижна фигура, спотаила се в сумрака. Едно тъмно лице се обърна към момчето и тих глас прошепна:
— Шшт, скуайър.
Конемайстор Факсън посочи към вратата в дъното на коридора; там в постелята си лежеше Рулф и хъркаше толкова силно, че и небесата можеше да разтърси.
— Изглежда жалко да нарушим този сладък покой, нали?
Николас се постара да скрие усмивката си и отвърна:
— Херцогът и херцогинята излизат на езда тази сутрин, конемайсторе.
— Е, в такъв случай… — каза Факсън, взе ведрото с вода до себе си, влезе в малката стаичка и го изля върху заспалия. Рулф скочи, изпръхтя, отърка очи и избоботи люта ругатня.
— Трътльо такъв! — изрева Факсън ядосано. — Половината ден изтече, а ти още ми се излежаваш и сънуваш градски девойчета!
Рулф се изправи тежко, плюейки вода, и щом видя Николас, присви очи, все едно че момчето е виновно за нещастието му. След което се събуди съвсем, забеляза конемайстора и поведението му моментално се промени.
— А-а, прощавай, началник.
— На херцог Мартин и лейди Бриана им трябват конете! Ако не са оседлани и готови преди милорд и милейди да излязат на стълбището на цитаделата, ще ти отрежа ушите и ще ги закова на вратата на конюшнята!
Дебелият го изгледа кисело, но отвърна само:
— Веднага, майстор Факсън. — Обърна се към плевника и извика: — Том! Сам! Ленивци такива! Ставайте! Работа ни чака, а не сте ме събудили, както ви казах!
Откъм плевника му отвърна лениво пъшкане и след малко по дървената стълба се смъкнаха двама младежи. Разликата им беше не повече от година — бяха на около двайсет и двамата страшно приличаха на Рулф. Той ги наруга и ги прати да докарат конете. После се обърна към Факсън и го увери:
— Ей сегичка ще са готови, майстор Факсън! — И отиде да помага на младежите.
Николас видя, че Факсън се е загледал замислено в тримата разшетали се мъже.
— От пръв поглед няма да забележиш, скуайър, но в работата си са много добри — каза конемайсторът. — Бащата на Рулф беше главният коняр на конемайстор Алгон, когато аз бях момче.
— Затова ли още държите Рулф? — попита Николас.
Факсън кимна.
— Сигурно не би го допуснал, но той прояви голяма смелост, когато цураните обсаждаха замъка по време на Войната на разлома. Носеше вода на войниците по стената — самият аз бях един от тях — в разгара на битката и без никакво оръжие.
— Наистина?
Факсън се ухили.
— Наистина.
Николас се изчерви.
— Трябва да престана с това „наистина“.
Факсън го плесна по рамото.
— Ще свикнеш. — Загледа се отново към Рулф и синовете му, които чевръсто оседлаваха конете. — И освен това ми е жал за Рулф, особено след като умря жена му. Тя беше единственото хубаво нещо в живота му. Сега той и синовете му си имат само себе си и конюшнята. Имат си стаи в крилото за слугите, но повечето време спят тука.
Николас кимна. Даде си сметка, че до този момент е възприемал слугите като нещо съществуващо от само себе си и че за много от хората, които слугуваха в родния му дворец в Крондор, не знае нищо. Просто беше приел някак, че идват и си излизат тихо, че се държат кротко и се появяват само когато има нужда от тях. Съвзе се от унеса си и каза:
— Трябва да се връщам при херцога.