Нищожно беше удовлетворението му от това, че и той се беше оказал също толкова ефективен в блокирането на усилията на Марк, колкото и Марк в блокирането на неговата игра. Играта общо взето беше равна, ако се изключеше нараненият крак, който накрая всъщност даде възможност на Марк да вкара гола.
Докато слизаше предпазливо по стълбището, Николас се замисли за вродения си недъг. От една страна, той се беше приспособил към него и успяваше да го компенсира почти без да мисли. Това, че беше син на Арута, му беше спестило до голяма степен подигравките и изтезанията от страна на връстниците му, нещо, което щеше да е неизбежно, ако беше дете от простолюдието, но донякъде все пак бе преживял и това, както и порядъчната доза съжалителни погледи и шепненето на околните. Но сега за пръв път си даде сметка, че кракът му наистина е недъгав. Сигурен беше, че ако го нямаше това, щеше да надвие Марк. Изруга тихо, ядосан на всички и най-вече на самия себе си.
Най-сетне стигна до вратата на Самюъл и каза:
— Господин иконом?
Самюъл му махна да влезе. Николас се беше явил в този кабинет само преди половин час и му бяха казали, че днес за него няма никакви извънредни задачи. Икономът се огледа, сякаш търсеше вдъхновение отнякъде и вдигна ръце:
— Нямам нищо особено за вас днес, скуайър. Защо не се върнете в стаята си и да си починете?
Николас кимна и си излезе. Никак не му се лежеше в постелята още един ден. Върна се в стаята си и се изтегна с досада върху сламеника. Беше спал почти целия ден вчера, не му се почиваше и сламата го убиваше. А освен това беше и гладен.
След няколко минути въртене стана и тръгна към кухнята. Когато я наближи, миризмата на храна напълни устата му със слюнка. Магя следеше зорко работата на слугите и обикаляше около тях като пълководец, преглеждащ войската си. Тя се усмихна на Николас и му махна да влезе.
— По-добре ли е кракът ви днес, скуайър? — попита старицата. Макар да беше въздебеличка, тя странно как, въпреки възрастта си и теглото си, се движеше из кухнята доста чевръсто.
— Да, но не ставам много за работа според херцога.
— Но за ядене сте достатъчно здрав? — изкикоти се бабата.
— Има нещо такова — отвърна й той с усмивка.
Тя го потупа по рамото и каза:
— Мисля, че ще се намери нещо за вас преди херцогът и херцогинята да са дошли за закуска.
Посочи му един поднос и Николас го вдигна. Тя му гребна черпак гъста каша, която вреше в голямо гърне, поръси я обилно с канела, сложи по средата лъжица мед и поля кашата с мляко. Постави купата на подноса, отряза дебела филия топъл хляб и резен шунка и махна на Николас да седне в ъгъла.
Скоро в кухнята влезе Мегар — две момчета след него носеха кошници с яйца. Старият готвач махна на момчетата да си отидат по задачите и седна на масата до жена си и Николас.
— Добрутро, скуайър — каза Мегар и набръчканото му лице се озари от приятелска усмивка.
— Да сте виждали случайно Гуда и Накор? — попита Николас. — Не съм ги мяркал и двамата след мача.
Мегар и Магя се спогледаха.
— Кого? — попита Мегар.
Николас им ги описа.
— А, онези двамата ли — каза Магя. — Ниския го видях да си говори с Антъни няколко пъти тази седмица. Едрото войниче излезе с един патрул. Да се позабавлявал, така каза. Заминаха вчера заранта.
Николас въздъхна. Не че му бяха чак приятели, но ги познаваше по-добре от всички останали в замъка, с изключение на Хари. Макар готвачът и жена му да бяха мили хора, не ги познаваше добре и си даваше сметка, че му отделят тези няколко минути само от уважение и че щом се нахрани и си излезе, ще се хванат пак да приготвят храната за останалата част от деня.
Докато Николас се хранеше, продължиха до си говорят. Двамата го разпитаха дали привиква вече с живота в Крудий, както и за пътуването дотук. Когато им спомена за Пъг, двамата се усмихнаха, макар и малко тъжно.
— Той ни беше като син — каза Мегар.
Николас поклати глава да им покаже, че не го е знаел, и Мегар почна да му разправя за Пъг, както и за родния си син Томас, най-близкия приятел на Пъг. Магя също се включи. И докато старците разгръщаха полека-лека историята на своя живот — смесица от спомени и оживен спор кой кого и какво си спомня по-добре, — картината във въображението на Николас постепенно започна да се оформя.